Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11.2010 11:00 - Куфарът на баща ми (Нобеловата реч на Орхан Памук)
Автор: stasja Категория: Изкуство   
Прочетен: 15316 Коментари: 7 Гласове:
8




image 

Две години преди смъртта си, баща ми ми даде малък куфар, пълен с негови писания, ръкописи и бележки. С присъщото му чувство за хумор и насмешка ми каза, че иска да ги прочета след като си отиде, имаше предвид след като умре.

„Просто ги разгледай“, каза ми той, изглеждайки малко притеснен. „Виж дали сред тях има нещо, което можеш да използваш. Може би след като си отида можеш да подбереш нещо и да го публикуваш.“

Бяхме в кабинета ми, заобиколени от книги. Баща ми търсеше място да остави куфара си, ходеше напред-назад като човек, който искаше да се отърве от болезнен товар. В крайна сметка тихо го остави в един незабележим ъгъл. Беше един срамен момент, който нито един от нас никога не забрави, но щом премина и се бяхме върнали към обичайните си роли да приемаме живота леко, шеговитите ни и осмиващи личности отново надделяха и се отпуснахме. Поговорихме си, както винаги, за дребните неща от ежедневието, за безконечните политически проблеми на Турция и за предимно провалените бизнес начинания на баща ми, без да се натъжаваме много.

Спомням си, че след като баща ми си тръгна, в продължение на няколко дни преминавах покрай куфара, без да го докосна и веднъж. Вече познавах този малък черен кожен куфар, неговата ключалка и заоблени ъгли. Баща ми го носеше със себе си, когато заминаваше на кратки пътувания, а понякога го ползваше, за да носи документи в работата си. Спомням си, че когато бях дете и баща ми се връщаше от някакво пътуване, отварях малкия куфар и ровех из нещата му, поглъщайки аромата на одеколона му и на чуждите страни. Този куфар беше познат приятел, силно напомнящ за детството ми, за миналото ми, но сега даже не можех да го докосна. Защо? Несъмнено заради тайнственото тегло на съдържанието му.

Сега ще поговоря за значението на това тегло. То е това, което човек създава, когато се затвори в една стая, седне на масата и се оттегли в някой ъгъл да изрази мислите си – т.е. значението на литературата.

Когато най-накрая докоснах куфара на баща ми, все още не можех да се реша да го отворя, но знаех какво съдържат някои от тетрадките му. Бях го виждал да пише разни неща в няколко от тях. Не за пръв път чувах за тежкия товар в куфара. Баща ми имаше богата библиотека; в младините си, в края на 40-те е искал да бъде поет в Истанбул и е превел Валери на турски, но не е искал да живее живота, присъщ на пишещите поезия в бедна страна с малко читатели. Бащата на баща ми, моят дядо, е бил заможен бизнесмен. Баща ми е живял спокойно като дете и юноша и не е имал желание да понася трудности в името на литературата, на писането. Той харесваше живота с всичките му красоти – това го разбирах.

Първото нещо, което ме държеше настрани от съдържанието на бащиния куфар беше, разбира се, страхът, че може да не харесам това, което ще прочета. Тъй като баща ми знаеше това, беше взел мерки да се държи сякаш не вземаше на сериозно съдържанието му. След като бях работил като писател 25 години ме болеше да видя това. Но дори не исках да се ядосвам на баща ми за това, че е не е взел достатъчно на сериозно литературата... Истинският ми страх, най-същественото нещо, което не исках да знам или да узная е, че баща ми може да е добър писател. Не можех да отворя куфара му, заради този страх. Още по-лошо, дори не можех да призная това открито. Ако се окажеше истина и от куфара изникнеше велика литература, трябваше да призная, че вътре в баща ми е съществувал един съвсем различен човек. А това беше страховита възможност. Защото, дори в напредналата ми възраст, исках баща ми да е просто баща ми – а не писател.

Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише стихотворения, пиеси или романи, като мен. Всички тези разлики идват след като е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с надежда създаваме нови светове.

Тайната на писателя не е вдъхновението – тъй като никога не е ясно откъде идва – а неговата упоритост, неговото търпение. Тази прекрасна турска поговорка – да изкопаеш кладенец с игла – ми се струва е казана точно за писателите. В старите приказки обичам търпението на Ферхат, който копае през планините, за да стигне до любовта си – и това го разбирам. В романа ми, Името ми е Червен, когато пишех за старите персийски миниатюристи, които са рисували един и същ кон с една и съща страст в продължение на години, запомняйки всеки щрих, така че са можели да пресъздадат този красив кон дори със затворени очи, знаех, че всъщност говоря за писателската професия и за моя собствен живот. Ако писателят иска да разкаже собствената си история – да я разкаже бавно, сякаш е история за други хора – ако иска да почувства силата на историята как се надига в него, ако иска да седне на масата и търпеливо да се отдаде на това изкуство – на този занаят – първо трябва да му е дадена някаква надежда. Ангелът на вдъхновението (който редовно навестява някои и почти никога други) предпочита обнадеждените и уверените, и точно когато писателят се чувства най-самотен, когато се съмнява най-силно в усилията си, мечтите си, и ценността на писанията си – когато си мисли, че неговата история е само неговата история – точно в тези моменти ангелът решава да му разкрие истории, образи, мечти и сънища, които биха извадили наяве света, който той иска да построи. Когато обърна поглед назад към книгите, на които съм посветил целия си живот, най-много съм изненадан от тези моменти, когато съм почувствал, че изреченията, мечтите и страниците, които са ме накарали да се почувствам възторжено не са плод на моето въображение, че някаква друга сила ги е открила и щедро ми ги е предоставила.

Беше ме страх да отворя куфара на баща ми и да прочета тетрадките му, защото знаех, че той не би могъл да понесе трудностите, които аз бях понесъл, че не самотата обичаше, а да бъде сред приятели, тълпи, приеми, шеги, компании. Но после мислите ми потекоха различно. Тези мисли, тези мечти за отрицание и търпение бяха предразсъдъци, които бях извлякъл от своя собствен живот и опит като писател. Има много блестящи писатели, които са писали, заобиколени от тълпи и семеен живот, в светлината на компании и весели приказки. Освен това, баща ми, когато бяхме малки, се беше изморил от монотонността на семейния живот и ни беше оставил и заминал за Париж, където – като мнозина писатели – е седял в хотелската си стая, изписвайки тетрадки. Знаех също, че някои от точно тези тетрадки се намират в куфара, защото през годините преди да ми го донесе, баща ми най-сетне започна да разговаря с мен за този период от живота му. Говореше за тези години, дори когато бях дете, но не споменаваше уязвимостта си, мечтите си да стане писател или въпросите за самоличността, които са го тормозели в хотелската му стая. Вместо това ми разказваше за всичките пъти, когато е виждал Сартр из парижките улици, за книгите, който е чел, за филмите, които е гледал. И всичко това с приповдигнатата искреност на човек, който поднася много важни вести. Когато станах писател, никога не забравих, че това е отчасти благодарение на факта, че имах баща, който говореше за световноизвестни писатели много повече, отколкото за паши или велики религиозни лидери. Така че, може би, трябваше да прочета писанията на баща ми, имайки това предвид и не забравяйки колко съм му задължен за богатата библиотека. Трябваше да не забравям, че когато живееше с нас, баща ми, като мен, обичаше да бъде насаме с книгите си и мислите си – и не обръщаше много внимание на литературното качество на писането си.

Но докато бях вперил тревожен поглед в куфара, който баща ми ми беше завещал, чувствах също, че това е нещото, което няма да мога да направя. Баща ми понякога се протягаше на дивана пред книгите, оставяше книгата в ръката си или списанието и се унасяше в мечти, изгубваше се за цяла вечност в мислите си. Когато виждах на лицето му изражение, което толкова се различаваше от това, което обикновено се намираше там сред шегаджийския, закачлив и заядлив семеен живот – когато видех първите признаци на вглъбения поглед – особено през детството ми и ранното ми юношество, разбирах, с тревога, че е недоволен. Сега, толкова години по-късно, знам, че това недоволство е основната черта, която превръща човека в писател. За да станеш писател, не са достатъчни само търпението и усърдната работа: трябва първо да почувстваме нужда да избягаме от тълпите, компаниите, нещата от обикновеното ежедневие и да се затворим в стаята. Желаем търпение и надежда, така че да можем да създадем един дълбок свят в писането си. Но желанието да се затворим в някаква стая е това, което ни подтиква към действие. Предвестникът на този вид независим писател – който чете книгите си, когато сърцето му пожелае, и който, вслушвайки се само в гласа на собствената си съвест, обсъжда с другите думи, и който влизайки в диалог с книгите си развива собствените си мисли и собствения си свят – е бил най-вероятно Монтен , в ранните дни на съвременната литература. Монтен беше писател, към който баща ми се връщаше често, писател, който ми препоръчваше. Бих искал да се видя като принадлежащ към традицията на писатели, които, където и да са по света, на изток или запад, се откъсват от обществото и се затварят с книгите си в стаята. Началната точка за истинската литература е човек, които се изолира в стаята си с книгите си.

Но веднъж затворили се, скоро осъзнаваме, че не сме толкова сами, колкото сме си мислели. В компанията сме на думите на тези, които са били преди нас, на историите на другите, на книгите на другите, на думите на другите, това, което наричаме традиция. Вярвам, че литературата е най-ценния запас, който човечеството е натрупало в търсене да разбере себе си. Общества, племена и народи стават по-интелигентни, по-богати и по-развити, когато обръщат внимание на притеснените думи на своите автори и, както всички знаем, горенето на книги и клеветенето на писатели са сигнал, че над нас са надвиснали тъмни и недалновидни времена. Но литературата никога не е просто национална грижа. Писателят, който се затваря в някоя стая и първо се отправя на пътешествие вътре в себе си, с годините, ще открие вечното правило на литературата: трябва да притежава творческото умение да разказва собствените си истории, сякаш са нечии други, и да разказва чуждите истории, сякаш са негови собствени, защото това е литературата. Но първо трябва да преминем през историите и книгите на другите.

Баща ми имаше добра библиотека – 1500 тома общо – повече от достатъчно за един писател. До 22-та ми годишнина, може би не ги бях прочел всичките, но бях запознат със всяка книга – знаех кои са важни, кои са леки, но лесни за четене, кои са класики, кои са основна част от всяко едно образование, кои се забравят, но са забавни истории за местната история и кои френски автори, баща ми ценеше много високо. Понякога поглеждах библиотеката от разстояние и си представях, че един ден, в друга къща, ще събера своя собствена библиотека, даже по-добра – да си създам един свят. Когато погледнех библиотеката на баща ми ми се струваше като малка картина на истинския свят. Но това беше един свят, погледнат от нашия край, от Истанбул. Библиотеката беше доказателство за това. Баща ми я беше събрал от пътуванията си зад граница, предимно книги от Париж и Америка, но и книги, купени от книжарниците, които продаваха чуждоезична литература през 40те и 50те и от старите и нови книгопродавачи в Истанбул, които и аз познавах. Светът ми е една смесица от местното – националното, и Запада. През 70те и аз започнах, донякъде амбициозно, за създавам своя библиотека. Още не бях решил да ставам писател – както разказах в Истанбул, бях започнал да усещам, че все пак, нямаше да стана художник, но не бях сигурен какъв път ще поеме животът ми. В мен бушуваше неумолимо любопитство, желание подклаждано от надежда да чета и да уча, но в същото време чувствах, че в живота ми някак си липсваше нещо, че няма да мога да живея като другите. Част от това чувство беше свързано с това, какво чувствах, когато се взирах в бащината библиотека – да живееш далеч от центъра на нещата, както ни караха, ние които живеехме в Истанбул тогава, да се чувстваме, това чувство на живот в провинцията. Имаше и друга причина да се чувстваме неспокойни и някак си непълни, защото знаех твърде добре, че живеех в страна, която проявяваше нищожен интерес към творците си – били те художници или писатели – и това ги лишаваше от надежда. През 70те, когато взимах парите, които баща ми ми даваше и лакомо ги изхарчвах за овехтели, прашасали, подгънати книги от старите книгопродавачи в Истанбул, бях толкова потресен от жалкото състояние на тези книжарници за книги втора-ръка и от отчайващата запуснатост на бедните, изцапани продавачи, които излагаха стоката си край пътя, в дворовете на джамиите и в нишите на ронещи се стени, колкото и от техните книги.

А колкото до мястото ми в света – в живота, както и в литературата, основното ми чувство беше, че „не съм в центъра“. В центъра на света имаше по-богат и по-вълнуващ живот от нашия, и дори с целия Истанбул, и цяла Турция, пак бях извън него. Днес смятам, че деля това чувство с повечето хора по света. По същия начин, имаше световна литература и нейният център също беше много далеч от мен. Всъщност, това, което имах предвид беше Западна, не световна, литература, а ние турците се намирахме извън нея. Библиотеката на баща ми свидетелстваше за това. В единия край бяха истанбулските книги – нашата литература, нашия местен свят, във всичките му обичани подробности, а в другия, бяха книгите от този друг, Западен свят, с който нашият не си приличаше по нищо, към който липсата на прилика ни причиняваше едновременно болка и ни даваше надежда. Да пиша, да чета, беше като да напусна един свят, за да намеря утеха в другостта на другия свят, в странното и чудното. Усещах, че баща ми беше чел романи, за да избяга от живота си и да отиде на Запад – както направих и аз по-късно. Или просто ми се струваше, че книгите тогава бяха неща, които взимаме, за да избягаме от собствената си култура, която намирахме за несъвършена. Не бягахме от живота си в Истанбул на Запад само чрез четенето, а и чрез писането. За да изпише тетрадките си, баща ми беше отишъл до Париж, беше се затворил в стаята си, и тогава беше донесъл писанията си обратно в Турция. Докато съзерцавах бащиния си куфар, ми се струваше, че това беше причината за неспокойствието ми. След като бях работил в стаята си в продължение на 25 години, за да оцелея като писател в Турция, ми се струваше обидно да видя как баща ми крие дълбоките си мисли в този куфар, как се държи сякаш писането е работа, която трябва да се върши скришом, далеч от погледа на обществото, на държавата, на народа. Може би това беше главната причина да се ядосвам на баща ми, че не е приемал литературата, толкова сериозно, колкото мен.

Всъщност се ядосвах на баща ми защото не беше водил живот като моя, защото никога не се беше карал с живота си, беше го прекарал щастливо, смеейки се с приятели и любими. Но част от мен знаеше, че също така можех да кажа, че не бях чак толкова „ядосан“, колкото „ревнувах“, и че втората дума беше по-точна, и това също ме караше да се чувствам неловко. В тези моменти се питах по обичайния си презрителен, ядосан начин „Какво е щастието?“. Беше ли то да си мисля, че съм живял смислен живот в тази самотна стая? Или беше да водя удобен живот сред обществото, вярвайки в същите неща, както всички останали, или да се държа се сякаш е така? Щастие ли беше или нещастие да преминеш през живота си, пишейки тайно, докато привидно си в хармония със всичко около теб? Но това бяха прекалено раздразнителни въпроси. Откъде ли ми беше дошла идеята, че мерилото за добър живот е щастието? Хората, вестниците, всички се държаха сякаш най-важният критерий за един живот беше щастието. Това, само по себе си, не предполагаше ли, че може би си заслужаваше да се изпробва дали точно обратното не беше вярно? Все пак, баща ми беше бягал от семейството си толкова пъти – доколко го познавах, и доколко можех да кажа, че разбирам неспокойството му?

Така че, това ме подтикна да отворя бащиния куфар. Имаше ли тайна баща ми, някакво нещастие в живота му, за което не знаех нищо, нещо, което е могъл да понесе само като го е излял върху белия лист? Веднага щом отворих куфара, си спомних миризмата на пътуване, разпознах няколко тетрадки и забелязах, че баща ми ми ги беше показал преди години, но без да се спира на тях за дълго. Повечето от книгите, които сега държах в ръце, са били изписани, когато на младини ни беше оставил и заминал за Париж. Докато аз, както много от писателите, на които се възхищавах – писатели, чиито биографии бях прочел – исках да узная какво е писал баща ми, и какво е мислел, когато е бил на моята възраст сега. Не ми отне много време да осъзная, че тук няма да намеря нищо подобно. Това, което ме разстрои най-силно беше, когато тук-там из тетрадките на баща ми попаднах на един писателски глас. Това не беше гласът на баща ми, казах си аз. Не беше автентичен, или поне не принадлежеше на човека, когото познавах като баща ми. Под страха ми, че баща ми може би не е бил баща ми, когато е пишел, се криеше един друг по-силен страх: страхът, че дълбоко в себе си аз не бях автентичен, че няма да намеря нищо хубаво в записките му, това подсили страха ми, и че ще открия, че баща ми е бил твърде силно повлиян от други писатели и това ме хвърли в отчаяние, което толкова силно ме беше покрусило, когато бях млад, поставяйки живота ми, самото ми същество, желанието ми да пиша и работата ми под въпрос. През първите ми 10 години като писател, усещах тези тревоги по-дълбоко, и дори когато ги прогонвах, понякога се страхувах, че един ден ще трябва да се призная за победен – както се беше случило с рисуването ми – и да се поддам на безпокойство и да се откажа от писането на романи.

Вече споменах двете основни чувства, които се надигнаха в мен, когато затворих куфара на баща ми и го прибрах: чувството, че съм изоставен някъде из провинциите и страха, че ми липсва автентичност. Това със сигурност не беше първия път, когато тези чувства се появяваха. В продължение на години, в четенето и писането ми бях изследвал, откривал тези емоции, в цялото им разнообразие и неволни последици, нервните им окончания, причините за тях, и множеството им цветове. Определено духът ми е бил разтърсен от тези обърквания, чувствителности и мимолетната болка, че животът и книгите ме бяха връхлетели, най-често в младините ми. Но само чрез писането на книги стигнах до по-пълното разбиране на проблемите с автентичността (както в Името ми е Червен и Черната книга) и житейските проблеми в периферията (както в Сняг и Истанбул). За мен, да бъдеш писател е да признаеш тайните рани, които носиш в себе си, рани, толкова тайни, че дори ние самите едва съзнаваме, че ги има, и търпеливо да ги изследваш, да ги опознаеш, да ги осветиш, да притежавах тези болки и рани и да ги направих съзнателна част от духа и писането ти.

Писателят говори за неща, които всеки знае, но не знае, че знае. Да се изследва това знание, и да се наблюдава как расте е удоволствие. Читателят посещава един свят, отведнъж познат и чуден. Когато писателят се затвори в една стая с години, за да упражнява уменията си – да създаде свят – ако използва тайните си рани като отправна точка, той, съзнавайки или не, се осланя силно на човечеството. Увереността ми идва от вярата, че всички човешки същества си приличат, че и другите носят рани като моите – следователно биха разбрали. Цялата истинска литература има начало в тази детинска и изпълнена с надежда сигурност, че всички хора си приличат. Когато писателят се затвори в стаята си с години, по този начин той предлага безпристрастно човечество, един свят без център.

Но както може да се види от куфара на баща ми и избледнелите цветове на живота ни в Истанбул, светът има център, и той беше далеч от нас. В книгите си описвам в някои подробности как този основен факт е породил едно чеховско чувство на принципност, и как, по друг път, това е довело до поставянето ми под въпрос на автентичността ми. От опит знам, че мнозинството хора на тази земя живеят със същите чувства, че мнозина страдат от още по-задълбочено чувство на недостатъчност, липса на сигурност и чувство на деградация, в сравнение с мен. Да, най-големите дилеми, пред които е изправено човечеството все още са нямането на земя, на дом и гладът... Но днес телевизиите ни и вестниците ни казват за тези основни проблеми по-бързо и по-просто, отколкото литературата някога може. Това, което литературата трябва най-много да обсъжда и да изследва днес са първичните страхове на човек: страха да не бъде изключен и страха да не означава нищо, както и чувството за безполезност, което съпътства тези страхове. Общото унижение, уязвимост, обиди, жалби, чувствителности и въображаеми обиди и националистическите хвалби и надувки, които са им съвсем близки... Всеки път, когато се изправям пред такива чувства и пред ирационален, преувеличен език, с които обикновено биват изразени, знам, че докосват тъмнината в мен. Били сме свидетели често пъти на народи, общества и нации извън Западния свят – мога лесно да се причисля към тях – които се поддават на страхове, които понякога ги карат да вършат глупости, само заради страха им от унижение и заради чувствителността им. Знам също така, че на Запад – свят, към който мога да се причисля също толкова лесно – нации и народи, които прекалено се гордеят с богатството си, и след като са ни докарали Ренесанса, Просветлението и Модернизма, от време на време стават жертви на самодоволство, което е почти също толкова глупаво.

Това означава, че баща ми не е бил единствен, че всички ние придаваме твърде много значение на представата за свят с център. Докато всъщност това, което ни кара да се затворим и да пишем в стаите си с години е вяра в обратното; вяра, че един ден писанията ни ще бъдат четени и разбрани, защото хората по целия свят си приличат. Но това, както знам от своето писане и от това на баща ми е един тревожен оптимизъм, белязан от гняв да не бъдем отпратени към периферията, да не бъдем изключени. Любовта и омразата, които Достоевски изпитва към Запада през целия си живот – и аз съм ги изпитал, много пъти. Но ако съм осъзнал някаква основна истина, ако имам причина за оптимизъм, то е защото съм изминал пътя с този велик писател през отношението му на любов и омраза към Запада и съм видял другия свят, който той е изградил от другата страна.

Всички писатели, които са посветили живота си на тази задача познават тази реалност: каквато и да е първоначалната ни цел, светът, който създаваме след години писане с надежда, в крайна сметка, ще се премести към други много по-различни места. Ще ни отнесе далече от масата, на която сме работили с тъга или гняв, ще ни прехвърли от другата страна на тази тъга или гняв, в един друг свят. Възможно ли е баща ми да не е достигнал такъв свят? Както земята бавно приема форма, бавно издигаща се сред мъглата в всичките си цветове, като остров след дълго мореплаване, така този друг свят ни омагьосва. Ние сме също толкова очаровани, колкото и западните пътешественици, които са доплавали от юг и са съзрели Истанбул, издигащ се над мъглата. В края на пътуване, започнато с надежда и любопитство, пред тях се изправя град на джамии и минарета, на смесица от къщи, улици, хълмове, мостове и склонове, един цял свят. Виждайки го, искаме да пристъпим в този свят и да се изгубим в него, както можем в една книга. След като сме седели на една маса, защото сме се чувствали провинциално, изключени, в покрайнините, ядосани или много меланхолични, сме открили цял един свят отвъд тези чувства.

Това, което изпитвам сега е обратно на онова, което изпитвах като дете и юноша: за мен центърът на света е Истанбул. Това е не само защото съм живял там целия си живот, а защото през последните 33 години, разказвам за улиците му, за мостовете му, за жителите му, за кучетата му, за къщите му, за джамиите му, за фонтаните му, за странните му герои, за магазините му, за известните му личности, за мрачните му места, за дните и нощите му, правейки ги част от мен, приемайки ги всичките. Дойде момент, когато този свят, който бях създал със собствените си ръце, този свят, който съществуваше само в главата ми, беше по-истински за мен, отколкото светът, в който всъщност живеех. Тогава всички тези хора и улици, предмети и сгради изглеждаха сякаш започват да разговарят помежду си и да си взаимодействат по начини, които не бях предвидил, сякаш живееха не само във въображението ми или в книгите ми, а сами за себе си. Този свят, който бях създал като един човек, който копае кладенец с игла тогава изглеждаше по-истински от всичко останало.

Баща ми може също да е открил този вид щастие през годините, когато е писал, помислих си аз, докато наблюдавах куфара му: не бива да го съдя предварително. Бях му толкова благодарен все пак: той никога не е бил властващ, забраняващ, доминиращ, наказващ, обикновен баща, а баща, който винаги ме е оставял на свобода и винаги се е отнасял към мен с огромно уважение. Често си бях мислил, че ако от време на време съм имал възможността да ползвам въображението си, било то свободно или по детски, то е било, защото, за разлика от моите приятели от детинството и юношеството, не съм изпитвал страх от баща си и понякога дълбоко вярвах, че съм успял да стана писател, защото баща ми също е искал да бъде, когато е бил млад. Трябваше да го чета с толерантност – да се опитвам да разбера какво е написал в тези хотелски стаи.

С тези изпълнени с надежда мисли се отправих към куфара, който още си стоеше, където баща ми го беше оставил. Събирайки всичката си воля прочетох няколко ръкописа и тетрадки. За какво пишеше баща ми? Спомням си няколко изгледа от прозорците на парижки хотели, няколко стихотворения, парадокси, анализи... Докато пиша сега се чувствам като някой, който току-що е претърпял злополука и се опитва да си спомни как се е случила, докато в същото време умира от страх да не би да си спомни твърде много. Когато бях дете и майка ми и баща ми бяха на ръба на някоя кавга – когато изпаднеха в едно от онези непоносими мълчания – баща ми веднага пускаше радиото, за да смени настроението и музиката ни помагаше да забравим кавгата по-бързо.

Нека сменя настроението с няколко сладки думи, които, надявам се, ще свършат същата работа като музиката. Както знаете, въпросът, който най-често ни задават на нас писателите, любимият въпрос е „Защо пишете?“ Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите хора. Пиша, защото искам да чета книги като тези, които пиша. Пиша, защото съм ви ядосан на всички. Пиша, защото обичам да седя в стаята и да пиша по цял ден. Пиша, защото мога да взема участие в реалния живот само като го променя. Пиша, защото искам другите, всички вие, целия свят, да знае какъв живот сме водели и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам миризмата на хартия, писалка и мастило. Пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече отколкото вярвам в каквото и да е друго. Пиша, защото ми е навик, страст. Пиша, защото ме е страх да не бъда забравен. Пиша, защото обичам славата и интереса, които донася писането. Пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички ви, толкова много, много ядосан. Пиша, защото обичам да бъда четен. Пиша, защото веднъж започнал роман, есе, страница, искам да завърша. Пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Пиша, защото вярвам по детски в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите ми стоят на лавицата. Пиша, защото е вълнуващо да превърнеш всичките красоти и богатства на живота в думи. Пиша не за да разкажа история, а за да съчиня история. Пиша, защото искам да избягам от тревожното чувство, че има място, където трябва да отида – просто като в сън – но не мога да стигна дотам. Пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Пиша, за да съм щастлив.

Седмица, след като дойде в кабинета ми и ми остави куфара си, баща ми дойде да ме види отново. Както винаги ми донесе шоколад (беше забравил, че вече съм на 48г.). Както винаги си поговорихме и посмяхме за живота, политиката и семейните клюки. Настъпи един момент, в който погледът на баща ми отиде до ъгъла, където беше оставил куфара и видя, че го бях преместил. Спогледахме се. Настъпи смазваща тишина. Не му казах, че го бях отворил и се бях опитал да прочета съдържанието му. Вместо това, извърнах поглед. Но той разбра. Точно както и аз разбрах, че той разбра.

Но цялото това разбиране стигна само дотам, докъдето може за няколкото секунди. Тъй като баща ми беше весел, непринуден човек, който вярва в себе си: той ми се усмихна, както винаги правеше. И на тръгване повтори всички чудесни и окуражаващи неща, които винаги ми казваше, като баща.

Както винаги, го наблюдавах как си тръгва, завиждайки на щастието му, на безгрижния му и невъзмутим темперамент. Но си спомням, че точно в този ден и в мен беше проблеснала искра на радост, която ме накара да се засрамя. Беше предизвикана от мисълта, че може би не ми беше толкова удобно в живота, колкото на него, може би не бях водил толкова щастлив и необвързан живот като него, но че се бях посветил на писането – разбирате… беше ме срам да си мисля такива неща на гърба на баща ми. От всички хора, баща ми, който никога не е бил причина за болката ми – който ме беше оставил на свобода. Всичко това трябва да ни напомня, че писането и литературата са интимно свързани с някаква празнота в центъра на живота ни, с чувствата ни за щастие и вина.

Но историята ми има симетрия, която незабавно ми напомни за нещо друго този ден, а това ми докара даже още по-силно чувство за вина. Двадесет и три години преди баща ми да ми остави куфара си и четири след като бях решил, на 22 г., да стана писател на романи и да изоставя всичко друго и да се затворя в някоя стая, завърших първия си роман Кевдет бей и синове, с треперещи ръце дадох на баща ми напечатан на пишеща машина вариант на още неотпечатания тогава роман, за да може да го прочете и да ми каже какво мисли. Това не беше само защото имах доверие на вкуса и интелекта му: мнението му означаваше много за мен, защото той, за разлика от майка ми, не се беше противопоставил на желанието ми да стана писател. Тогава баща ми не беше с нас, а някъде далече. Трескаво очаквах завръщането му. Когато се върна две седмици по-късно, изтичах да отворя вратата. Баща ми не каза нищо, а веднага ме прегърна, по начин, който ми казваше, че много му е харесал. За известно време бяхме потънали в тази малко неловка тишина, която толкова често съпътства моменти да силни емоции. Тогава, когато се бяхме поуспокоили и започнали да говорим, баща ми си послужи със силно натоварен и пресилен език, за да изрази убедеността си в мен или в първия ми роман: каза ми, че един ден ще спечеля наградата, която сега съм тук, за да получа с огромна радост.

Каза ми, че това е така не защото иска да ме убеди в доброто си мнение, или за да постави наградата като цел; каза го като турски баща, подкрепящ сина си, окуражаващ го с думите „Един ден ще станеш паша!“ Години наред, когато ме видеше ме насърчаваше с точно тези думи.

Баща ми почина през декември 2002 г.

Днес, заставайки тук пред Шведската академия и бележитите й членове, които са ме удостоили с тази велика награда – тази велика чест – и техните изтъкнати гости, горещо бих искал той да е сред нас сега.


--------------------------------------
Превод от турски на английски: Морийн Фрийли
Превод от английски на български: Надежда Тороманова

Със специална благодарност към издателство „Балкани“.



Тагове:   баща,   реч,   Орхан,


Гласувай:
8
0



1. tili - Благодаря за публикацията!
04.11.2010 13:14
Чета го почти постоянно. Тези дни получи наградата "Норман Мейлър". Честито, Орхан Памук!!!
цитирай
2. vitaniya - Стася,
04.11.2010 15:03
Прочетено, тенкс!
цитирай
3. cell - Привет !
16.11.2010 23:02
С удоволствие си припомних искреното слово , мерси ! "Сняг","Името ми е Червен" са едни от най-скъпите ми находки като читател ! В "Сняг" усетих цялата мразовита обреченост , корените и технологията на фанатизма в съвременното човешко общество !
Честито и от мен на Орхан Памук , за поредното признание !
цитирай
4. eleonoraknyazheva - И умен, и хубав мъж.:)))
22.11.2010 21:05
Аферим!
:)
цитирай
5. анонимен - малка поправка
29.11.2010 22:52
Заглавието на първият роман на Памук е "ДЖевджет бей и синове", а не Кевдет!
цитирай
6. анонимен - тъкмо чета Истанбул. . . и точно това ...
29.11.2010 23:06
тъкмо чета Истанбул... и точно това описва там - детството си, живота си..... и баща му присъства там......
цитирай
7. анонимен - пунктоация
24.05.2011 02:42
добре преведено, но е срамота да има толкова пунктоационни грешки. ползвайте редактори
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stasja
Категория: Изкуство
Прочетен: 294172
Постинги: 63
Коментари: 111
Гласове: 3546