Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2010 20:06 - Малка стъпка по безкрайния път към истината
Автор: stasja Категория: Изкуство   
Прочетен: 4006 Коментари: 2 Гласове:
8

Последна промяна: 25.01.2011 12:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

  image

моят екзимпляр от  "Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", откраднат от училищната библиотека през 1986 г.

image


Димитри Иванов
Предговор към романа на Робърт Пърсиг
“Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет”
Народна Култура 1980 г.


Звездобройците от Галилея знаеха, че всички цифри се променят, когато ги делим или умножаваме по други цифри. Но нулата не се променя. Някои казаха, че тази цифра е магическа и с нея не трябва да се борави. Знаци като нула и безкрайност противоречат на естеството на математиката, чиято задача е да измерва. Разсъдливият и добронамереният се пазят от такива знаци.

Източна хроника


Високата оценка на съветската пък и на световната литературна критика за тази книга дойде малко неочаквано. P. M. Пърсиг беше ново име, „Зен и..." беше нова книга, „грууви" беше ново понятие.

Ще започнем с него и с начина, по който започна то.

Преди да навлезе в литературата, явлението „грууви" се беше изявило в други области. Ето коя бе най-разбираема за масите:

Секунди преди гола стадионът „Уембли" стана на крака, когато линията на спринта на Боби Чарлтън се пресече с траекторията на топката. Звукооператорът намали силата на тона, защото стрелките на транслатора пред него бяха отскочили на червено. Въпреки това насочените микрофони уловиха нечий глас, който извика „Грууви!", и го предаде на няколко континента.

„Грууви" вече беше станало нещо повече от възклицание. Боби си отиваше от футболната игра. Преди него публиката беше виждала на терена футболисти, които желанието да победят правеше свирепи и сковани. Обработени от психолозите на отбора, доведени до състояние на пълна мобилизация на волята, те като че бяха понесли твърде тежко за тях психическо бреме. Съзнанието, че бранят националния престиж, ги беше парализирало; с понижени способности да рискуват и импровизират, те по-скоро се сражаваха, отколкото играеха и така превръщаха футболната игра в нейно собствено отрицание. Защото каква игра е тази, при която главното ти усещане е страхът, че няма да изпълниш възложената задача? Ето защо печелеха не онези, които превръщаха спорта в отговорност, а тези, за които той беше удоволствие и за които футболната игра си оставаше игра. Тези, които също като Боби бяха ...”грууви”.

Това беше през 60-те години, „грууви" беше начин на поведение и форма на изява.

Но „грууви" се роди не на спортните терени, а в света на джаза. Джазът е импровизация, а за импровизация трябва настроение. Онези музиканти, които се ръководеха от своя импулс и от удоволствието, че свирят, даваха най-много настроение на слушателите. Те бяха „грууви". Другите, може би виртуозни изпълнители, които излизаха на подиумите, за да осъществят с музикални средства своите лични амбиции, не бяха „грууви". Те правеха не джаз, а музикална кариера. Накрая се оказа, че само са искали да я направят.

Разбира се, за да бъдеш „грууви", трябва да си толкова виртуозен, че да не мислиш за изпълнението — стигнал си до онази изпълнителска висота, при която се отдаващ на вдъхновението си. Не мислиш за него, само го изразяваш спонтанно, изпитваш удоволствие от това, че доставяш удоволствие и на другите. Ти си “грууви”

Този, който е „грууви", не работи. Той просто прави нещо, което много обича да прави.

Появи се песен (тя беше „грууви", разбира се) за един хълм, по който има кутийки, много кутийки, някои червени, други сини, трети жълти и в други цветове. И в тези кутийки — всички те спретнати, приветливи и еднакви, живеят малки семейства, добродетелни, спретнати (и квадратни като кутийките). Те си имат добри, възпитани деца, които ще станат старателни колежани (в колежа ще станат още по-квадратни) и после ще се оженят за добри момичета и на свой ред ще заживеят в спретнати къщички като квадратни кутийки. И ще мислят спретнати, квадратни мисли ...

Песента „грууви" беше включена в плочата „Песни за социална справедливост" заедно с песента за „Мама Паркс", която седнала в автобуса на местата за бели и когато тя седнала, светът (южните щати) станал на крака. Също и за онзи, който „бе мъж сред мъжете, вярваше в бога, загина за страната си... защо?" (виетнамската война тогава още продължаваше).

Тези, които мислят квадратни мисли, са квадратни хора. В установения обществен ред квадратните са най-удобни, защото квадратчетата така добре се подреждат едно до друго. Петоъгълните, елипсовидните, всички други личности не се вместват така удобно в архитектурата на обществото. Те не са удобни за обществената сграда. Квадратните мисли се вписват в установените форми на общественото съзнание. Другите мисли не са съвместими с тях. Противостоенето бе неизбежно: „квадратни" срещу „грууви".

Квадратните младежи, родени в квадратни къщички, ще станат адвокати, лекари — продължава песента за къщичките. Преди това те са били усърдни колежани, чисти, подстригани; мислещи тъй, както ги учат. Обществото възнаграждава тези, които приемат установената стълбица от стойности, без да се съмняват в нея. Вярващият в бога загива (във Виетнам) за своята страна. Вярата в „американската мечта" продължава. Колкото по-опровергана е мечтата, толкова повече вярата в нея става обществено ценна. Институциите възнаграждават онези, които вярват в мечтата или се държат тъй, сякаш й вярват.

Явленията „хипи" и „битник" бяла форми на съмнение в официалната вяра в общественото устройство. Да отречеш установения ред в общоприетата стълбица от ценности, още не означава, че имаш какво да им противопоставиш. Дълги немити коси? (Защото колежаните от квадратните къщички са чисти, с коса, дълга два пръста, както е целият училищен отбор по ръгби.) Опожаряване на университета? (Защото в него се насаждат квадратните начини на мислене.) Антивоенен протест? Това вече е по-сериозно. Следователно трябва да се вземат мерки.

Хипикултурата трябваше да се неутрализира. Начините за това бяха два: като се действува, за да бъде тя изкоренена или пък приобщена. Избран беше вторият начин — буржоазните форми на поведение са достатъчно еластични в случай като този.

„Грууви" беше включен в стълбицата на стойностите. Големите фирми за плочи и записи превключиха на „грууви".

Антимодата в облеклото беше отхвърляне на диктата на модните къщи. Хлапачките, презиращи облеклото на „квадратните" напук на фирмите за готово облекло, извадиха от скриновете роклите на своите баби и ги облякоха. Но фирмите започнаха да ги произвеждат; те превключиха на антимода и от нея може да се печели. Така антимодата пак стана мода. Превърна се в собственото си отрицание. Влезе във витрините на магазините, макар че се беше появила като протест срещу тях и като тяхно отрицание.

Явлението „битничество" също беше всмукано в системата от форми на обществено поведение. Системата се оказа достатъчно еластична — тя успя да абсорбира онези начини на обществено поведение, които я отричат, но не я застрашават и си остават протестни настроения, без да се издигнат до ранга на идеология. „Грууви" беше опитомено. Но не напълно.

Когато книгата на P. M. Пърсиг излезе в първото от своите издания (сега 20, без да се броят преводите), годината беше 1974. „Грууви” вече не беше нещо ново. Освен начин на обществено поведение то се беше превърнало във философия и в нейното отрицание. „Грууви" вече беше форма на съмнение в стойностите.

Когато Пърсиг пишеше книгата си (началото на 70-те годени), “груви” вече беше форма на съмнение в стойностите. „Грууви" беше антиидеология, без да прераства в идеология. По начало съдържаше "нещо детинско", отказ да се разсъждава. Вече беше ясно, че „грууви" може да умре, но не може да порасне.

В ежедневието „грууви" се комерсиализираше, В литературата — не; там само пазарните успехи започнаха да дават основание за обвинения, че в „грууви" има все пак нещо комерсиално. Във всеки случай „грууви” внесе едно ново светоусещане в литературата на САЩ.

Появиха се имитации на „грууви". Те бяха различими. Приличаха на човек на средна възраст, който е облечен по младежка мода. Имитациите се отличаваха от истинското явление по това, че затлъстяваха, пускаха шкембето на общественото признание.

Синове и дъщери от улегнали семейства, които тръгват със спален чувал, раница, едни джинси, два чифта чорапи и три ти-шъртс, за да се изтягат няколко седмици на площад „Пикадили" или край Босфора? Защо не? Най-упоритите ще стигнат до Катманду — или ще заживеят в комуна в Калифорния, или като скуотери в Лондон. После ще се оправят, ще влязат в релсите, изживели детския си протест. Ще приемат установената система от ценности и ще казват: „О, на младини и аз бях бунтар, но човек поумнява..."Наистина някои няма да се завърнат от Изтока, други ще прекалят с опиатите, трети ще потънат трайно в дебрите на някоя нова религия. Но те ще бъдат единици.

Съществуващата обществена организация прие всичко това като безвредни форми на протест; предпазни клапи за отреагиране на незадоволеност от ежедневието, което системата предлага.

След като мина през музиката и спорта, през модата и философията, „грууви" стигна до политиката.

Професионалните политици станаха малко „груви". Някои — много „грууви". Метаморфозата беше интересна. Най-напред косите им станаха малко по-дълги, дрехите малко по-младежки. Отношението им към самите себе си — по-небрежно, към колегите им — по-хлапашко, към собствената им професия — по-безцеремонно. Губернаторът на Калифорния увери избирателите си, че няма абсолютно никакви идеи. Ще решава всеки проблем чак когато той стане неотложен; той самият няма да бъде обременен от мисловната  инерция на човек, който има мнение по нещата. На въпроса накъде клони, каза, че тези, които клонят нанякъде, са като в кану (гребат от едната страна на лодката), а той кара каяк: загребва веднъж отляво, веднъж отдясно. Когато го преизбираха, президентът, каза, че американците гласували за него, за да отбележат международната година на детето.

Канадският премиер беше показан по списанията как прави челна стойка и двойно салто от трамплин. Той беше особено „грууви". Повечето от политиците „грууви" действуваха за опазване на природната среда, за децентрализация на икономическата и политическата власт, за демографски контрол. Политиката „грууви" монополизира недоволството срещу традиционната консервативна десница, за да не допусне това недоволство да се идеологизира и да тръгне по пътя, който води към създаване на революционна левица.

След като разгледахме „грууви" в различните му прояви, остава ни тази, която е засега литературно най-смайваща. Това е книгата на Робърт М. Пърсиг — „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет".

В тази книга героите са физически необрисувани. Не знаем дали очите им са кафяви или зелени, нито дали са ниски или високи. „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет" е книга без секс, без физически обрисувани образи. Защо това обезплътяване?

Тя е книга на идеи — тъкмо това й е интересното. И (макар че никой не умира) — книга за смъртта. Федър е умрял като личност, макар че е жив физически.

В книгата има едно дете — момченцето Крис. Внушението е, че всички деца умират. Детето — това е едно същество, което преминава през нашия живот и изчезва в юношеството. Детското в него умира. Остава понякога неумиращата любознателност, стремежът да вникнеш в същността на явленията, да разбереш света и самия себе си.

По композиция тази книга напомня „Кентавърът" на Джон Ъпдайк: в центъра на повествованието и тук стоят един баща и неговият син-юноша. Но по съдържание произведението на Робърт М. Пърсиг е библия на дуализма. Дали Пърсиг ни кара да си спомним за Хегел? Това не е въпрос, а отговор.

Докато четеш „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", питаш се; къде, къде ли по-рано съм срещал това? Дали съм го чел? Или съм го мислил? Или съм го имал като усещане, необлечено в словесен изказ?

Накрая си задаваш още и въпроса: „Не е ли това малко като Хегеловия дуализъм?" Не можеш да си отговориш с „да или „не"; не стигаш до краен отговор, само до още един въпрос. Но на този въпрос няма как да не се задържиш по-дълго; той не ти излиза от главата и така постепенно се превръща в квалификация на книгата на Пърсиг. Затова този въпрос има функцията на отговор, без да има същността на отговор.

Този отговор (всъщност въпрос) не ни хрумва веднага. Причината е, че обикновено сме склонни да сравняваме един писател с друг писател: търсим мерилото за него в света на литературата, а не в света на философията. Ала книгата на Пърсиг е с голяма философска обемност.

Една от нейните тези е дуализмът на съзнанието. Ако решим да не си служим повече с понятието „груви", двата типа съзнание, за които Р. М. Пърсиг пише, са утилитарното и неутилитарното. Практицизмът, противопоставян на чистата мисловност. И наред с противопоставянето — първото и второто съставят една дуалистична система.

Също — противостоене между „класически" и „романтически" светоглед. Първото е „антигруви", второто е „груви". Противостоенето означава конфликтност; но все пак едното и другото съставят система, чието равновесие ще се наруши, ако едното начало надделее над другото.

Дали равновесието между противостоящите начала е необходимо за психическото равновесие? При P. M. Пърсиг равновесието не е статично. То е динамично — вечно нарушавано и вечно възстановявано.

Дуалистичната система, като всяка друга система за логически анализ, е едностранчива, макар и вярна; тя не е нещо повече от мисловен инструмент, предупреждава авторът. Но тя е (именно при него) средство да погледне от нов ъгъл към духовния живот на двадесетия век.

В същото време книгата на P. M. Пърсиг съдържа безброй отзвуци от сегашната американска действителност. Наред с това — злободневни социални проблеми.

„От двете страни на улицата, по която минава, след като излиза от апартамента, той никога няма да ги съзре през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитват неестествени. Пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и другите средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, сами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: господи, тук няма нищо освен мъртъв - цимент и тухли.
Това е жесток пасаж от жестока книга, но авторът не е представител на критическия реализъм, а негов продължител в полето на философията и социологията.

Робърт М. Пърсиг е и политически философ. „Социалният строй е отражение на една мисловна система" — пише той. Когато съществуващите обществени институции биват назовавани „система”, това название е правилно, защото институциите са организационна материализация на мисловни позиции.

Структурата, системата изисква от нас да се придържаме към определени образци на обществено поведение — разсъждава Пърсиг.

Героят на книгата не се е придържал към тези образци. Затова той е изчезнал. Един съд е решил, че неговото психическо разстройство е неизлечимо и е издал разрешение за анихилаиията на личността му. Чрез поредица сеанси — високофреквентни токови удари, минаващи, през мозъчните полукълба — старата личност е унищожена. Дали това е съшият човек? Съдът и лекарите считат, че да — те просто са го снабдили с адекватно обществено поведение.

Но самият той мисли, че главното е личността. А не скелетът и мускулите, които са останали. Старата му личност е изчезнала, но е останала като призрак." Не се знае дори името му. Героят условно нарича своето предишно „аз" Федър. Защо е убит един  характер? Виновна за това е пак системата...

Един завод, разсъждава P.M. Пърсиг, също е система от зависимости, взаимни връзки, причини и следствия; също един мотоциклет; също едно правителство.

Да се унищожи един завод, да се въстане срещу едно правителство, да не се поправи един мотоциклет, означава да въстанеш против следствията, не срещу причините. Докато борбата е против следствията, истински промени не са възможни.

Ако революция свали правителството на една система, но логическите закони, по които това правителство е било изградено и е функционирало, останат непроменени, тогава тези закони ще се възпроизведат в следващото правителство — предупреждава Пърсиг.

Изводът е забележителен. Това, че тъй добре го изразява тъкмо американски писател, е закономерно. САЩ са образец на двупартийна политическа система, при която смяната на правителството никак не означава смяна на системата. Отново дуализъм? Ни най-малко. Двупартийността е формална.

Работата е там, че P. M. Пърсиг е изразил всичко това достатъчно художествено, за да бъде убедителен, и достатъчно умно, за да не го представи като безапелационна истина.

Мисловните системи са относителни. Авторът е продължител на една хуманистична традиция. Книгата му е малка стъпка по безкрайния път на търсене на истината. За него тя е един призрак. Вярно, че призраците са неуловими. Важното обаче е, че когато преследваш един „призрак", ти крачиш напред.




Тагове:   път,   малка,


Гласувай:
8
0



1. ufff - Нещо ме беше прихванало през лятото ...
22.11.2010 23:38
Нещо ме беше прихванало през лятото да препрочитам тази книга пак - странно колко различно ми беше от отдавнашния първия прочит. И от втория - не чак толкова отдавна.
цитирай
2. анонимен - ей, тва са крадци за подражание
08.02.2011 13:27
жалко ,че вече никой не краде книги
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stasja
Категория: Изкуство
Прочетен: 291929
Постинги: 63
Коментари: 111
Гласове: 3545