Недей ми говори за славея, нито за чучулигата,
нито за малката стърчиопашка,
която изписва с опашка цифри в светлината;
от къщи не разбирам много
знам че имат свойте родства и нищо повече.
Отначало нови като невръстните дечица,
които си играят в градините със слънчеви ресни,
бродират шарени кепенци и порти,
блеснали срещу деня;
когато архитектът свърши, те се променят,
смаляват се или се усмихват или пък упорстват
срещу онези, които останаха, онези, които си отидоха
срещу други, които биха се завърнали, стига да можеха,
или които изчезнаха, сега когато
светът се е превърнал в необятен хотел.

От къщи не разбирам много,
помня и радостта, и мъката им
понякога, като поспра;
а също
понякога покрай морето, в голи стаи
с железен креват без нищо мое,
загледан във вечерния паяк, си мисля
как някой се кани да дойде,как го украсяват
с чернобели дрехи с разноцветни накити,
а край него разговарят шепнешком достопочтени матрони
как някой се кани да дойде да си вземе сбогом с мен;
или как жена с лъстив взор, с препасана снага,
завръщаща се от южните пристанища,
Смирна, Родос, Сиракуза, Александрия,
от градове затворени като топлите кепенци,
с дъх на златни плодове и билки,
изкачва стъпалата без да забелязва
онези, които заспаха под стълбата.2

Знаеш ли, къщите се сърдят лесно, когато ги оголиш.

Превод Здравка Михайлова

EPITYMBIО

Въглените в мъглата -
те бяха рози, вкоренени в сърцето ти,
и пепелта покриваше лицето ти
всяка зора.
Ти счупи сенките на кипарисите
и си отиде миналото лято.

Стратис – мореплавателят между агапантусите

Няма асфодели, виолетки, нито зюмбюли;
как да поговориш с умрелите.
Умрелите знаят само езика на цветята,
затова мълчат,
пътешестват и мълчат, изтърпяват и мълчат
в страната на сънищата, в страната на сънищата.

Ако започна да пея, ще извикам
и ако извикам -
агапантусите налагат мълчание,
вдигайки една ръчичка на лилаво бебе от Арабия
или още стъпките на една гъска във въздуха.

Тежко и трудно е, не ми стигат живите;
първо защото не говорят, и после,
защото трябва да попитам мъртвите,
за да мога да продължа по-надолу.
Иначе не става, щом ме унесе сънят
приятелите режат сребърните канапи
и мехът на ветровете се изпразва. /...

.  .  .

Пуша непрекъснато от сутринта
ако спра розите ще ме прегърнат
с тръни и разтворени листенца ще ме задушат
растат накриво всичките и гледат
с едно и също алено; някого очакват;
никой не минава;
зад дима на лулата си ги наблюдавам
върху отегченото стебло без аромат
в другия живот една жена ми казваше можеш да докоснеш
тази ръка
и тази роза е твоя, твоя е можеш
да я вземеш
сега или по-късно, когато пожелаеш.

превод Константинос Марицас