Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2011 21:18 - Ан Секстън
Автор: stasja Категория: Изкуство   
Прочетен: 6248 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 16.04.2011 21:32


image

Когато мъжът прониква в жената
 


Когато мъжът

прониква в жената,

тъй както прибоят загризва брега

отново и отново

и жената отваря уста от наслада,

а зъбите й блещукат като азбуката,

появява се Словото, дои звезда,

а мъжът

вътре в жената

затяга възел,

тъй че никога

да не се разделят,

а жената

се покатерва в едно цвете,

дъвче стъблото му

и Словото се явява,

отприщва реките им.

 
Този мъж,

тази жена

с двойния си глад

се опитаха да проникнат

зад завесите на Бога

и успяха за кратко,

въпреки че Бог

във своята извратеност

развързва възела.

  

 

Храна

Искам майчино мляко,

тази хубава възкисела супа.

Искам гърди, запели като патладжани,

и уста над тях – да целува.

Искам зърна като свенливи ягоди,

защото ми е нужно да засуча небето.

Нужно ми е понякога да впия зъби

като морков.

Нужни са ми люлеещи обятия,

две чисти мраморни черупки, запели: Океан!

И още искам бурени да вкуся –

спанакът на душата е това.

Гладна съм, а ти ми даваш

речник, за да търся думи.

Аз съм бебе, увито цялото в червения си плач,

а ти ми сипваш сол в устата.

Гърдите ти са зашити

и въпреки че суча,

суча въздух

и даже голямата тлъста захар се дръпва.

Кажи ми! Кажи ми! Защо е така?

Нужна ми е храна,

а ти отминаваш, зачетен във вестника.

 

 
След Аушвиц

Гняв,

черен като ченгел,

ме връхлита.

Всеки ден

всеки нацист

грабвал в 8 сутринта едно бебе

и си го изпържвал за закуска

на тиган.

 

А смъртта зяпа нехайно

и чопли калта под ноктите си.

 

Човекът е зло,

казвам на глас.

Човекът е цвете –

трябва да се изгори,

казвам на глас.

Човекът

е птица, пълна с кал,

казвам на глас.

 
А смъртта зяпа нехайно

и се почесва отзад.

 
Човекът с розовите пръстчета на краката,

с чудодейните си пръсти на ръцете

не е храм,

а барака,

казвам на глас.

Дано никога не надигне отново чашата чай.

Дано никога не напише книга.

Дано никога не си обуе обувката.

Дано никога не вдигне очи нагоре

в мека юлска нощ.

Никога. Никога. Никога. Никога.

Казвам на глас тези неща.

 
Моля Бога да не слуша.

 


Изгубената лъжа

В устата ми – ръжда,

утайка от една стара целувка.

Очите ми стават морави,

езикът ми е туткал,

ръцете ми са два камъка,

а сърцето

още е тук –

това място, в което любовта живееше,

сега е приковано на място.

Все пак не чувствам съжаление за тия странности.

Всъщност чувството е само едно – омраза.

Защото детето в мен крещи навън,

а аз кроя как да го убия.

Имаше някога една жена,

изпълнена като театър с любов,

и любовта породи любов

и детето в нея, когато надничаше навън,

не се намразваше.

Смешно е, смешно е, любов, това, което вършиш.

Но днес аз бродя в мъртва къща,

замръзнала кухня, спалня

като газова камера.

Леглото ми е операционна маса,

където сънищата ме нарязват на парчета.

 

О, любов,

ужасът,

плашещата перука,

която милата ти къдрава главица

беше, беше, беше, беше.

 

 

Мъхът на неговата кожа 

В древна Арабия младите момичета

често били погребвани живи до умрелите

си бащи, изглежда, това е било

жертвоприношение към богините на племената...

Харолд Фелдман - „Деца на пустинята”,

сп. „Психоанализа и психоаналитичен преглед”,

есента на 1958 год. 

Беше важно само да се усмихна,

да остана неподвижна,

да легна долу до него,

да отдъхна за малко,

да ме сдиплят заедно с него,

като че ли сме коприна,

да изчезнем от очите на мама,

да не говорим.

Черната стая ни глътна

като пещера или уста,

като скрит търбух.

Спрях дъха си

и татко беше там,

палците му, мазния череп,

зъбите му, косата, растяща

като поле или шал.

Лежа край мъха

на неговата кожа,

додето ми стане непозната. Сестрите ми

не ще се унизят някаго,

че се отказвам от себе си

и се правя, че Аллах не вижда

как стискам моя татко

като старо вкаменено дърво.
 

 

Писмо, писано на ферибота, докато пресичаше пролива до Лонг Айланд

Учудвам се, като гледам,

че океанът още продължава.

Сега се връщам

и съм откъснала ръката си

от твоята, както казах, че ще направя,

и стигнах дотук,

както казах, че ще направя,

и сега съм на горната палуба,

стискам портмонето и цигарите,

стискам ключовете от колата

в 2 часа, в един вторник

през август 60-та.

 

Скъпи мой,

въпреки че всичко се случи,

нищо не се е случило.

Морето е много старо.

Морето е лицето на Богородица

без чудеса или ярост,

или необичайна надежда,

грубо и сбръчкано

от нелечима възраст.

 

И още,

аз имам очи.

Ето ги моите очи:

оранжевите букви

„ОРИЕНТ” върху спасителния пояс,

висящ до коленете ми,

окаменялата спасителна лодка

с мръсното брезентово покривало,

протрития надпис, кацнал на гърба й:

„Пази се!”

Добре де, казвам,

сама ще се спасявам.

 

През дясното си рамо

виждам четири монахини,

седят сякаш на партия бридж,

лицата им се промушват

изпод навиците им,

добри като добрички бебета,

потънали в количките.

Вятърът дърпа

широките ми наметки,

без да прави разлика

между тях и другите наоколо.

Почти съблечена

аз виждам каво остава:

тая свята китка,

тоя глезен,

тая верига.

 

Господи,

въпреки че съм много тъжна,

позволи на тия четере сестри

да се изхлузят от кожените си обувки,

да се вдигнат от дървените столове

над тая омаслена палуба,

над този железен парапет,

склонили розови глави на една страна,

да литнат в редица

със старомодно странично загребване,

всяка отворила кръгла уста,

да дишат заедно

като рибите,

да пеят беззвучно.

 

Скъпи мой,

виж как моите тъмни момичета се отправят нагоре,

над фара на Плъм Гът –

обшивката му ръждива, -

крехък като пагода

върху скала;

над малкия морски фар –

той ме предупреждава за потопяващи ветрове,

които трият сляпото му подножие

и синия му похлупак,

ветрове, които ще вземат пръстите от краката

и ушите на пътника

или любовника.

 

Ето ги, продължават моите тъмни момичета,

роклите им се веят

във вятъра.

О, те са по-леки от летящи кучета

или от дъха на делфините,

всяка уста се отваря признателно,

по-широка от чаша за мляко.

Моите тъмни момичета пеят за това.

Издигат се.

Виж ги как се възземат

на черни криле, как пият

небето без усмивки

или ръце,

или обувки.

Те викат надолу към нас

от прозирния крайчец на рая:

Блага вест! Блага вест!

Превод: Георги Белев

 

 

Край, среда, начало   

Имаше едно време едно нежелано дете.
Абортирана по три модерни метода
тя висеше на матката
закачена за І
построила къщата си вътре
и нямаше никакъв смисъл
да я стържат от там.

В часа на раждането си
тя не заплака,
натупаха я,
но тя не крещя-
вместо това сняг се посипа от устата й.

Докато растеше, година след година,
косата й се изви като роза във ваза
и потече червена по лицето й.
Поставиха й камъни за да накарат
растежа да замръзне тихо
и въпреки че я натъртиха
те не я убиха
но убийството беше вградено в нейното начало

Заключиха я във футболна топка
но тя просто се огъна
и се престори, че е в топла кукленска къща.
Вкараха насекоми за да я изпохапят
и тя ги остави да пропълзят в очите й
преструвайки се, че е куклено шоу.

По-късно, по-късно,
съвсем пораснала, както твърдяха
й дадоха пръстен
и тя го носеше като коренище
и си казваше:
“Да не те обичат е човешко състояние”
и лежеше като статуя в леглото си.

И тогава веднъж
ужасно случайно
любовта я взе на своята голяма лодка
и тя гребеше океана
с гореща радост.

После,
бавно,
любовта изтече
и лодката се превърна в хартиена
и тя узна своята участ
най-после.
Върни се където ти е мястото
бъди глухоняма
в тази метална къща
остави го да те обучи да бъдеш никоя.

 

 

Звездна нощ

„Това не ме спира ужасяващо да се нуждая от - нека кажа думата - религия. Тогава излизам навън в нощта и рисувам звездите.”  Винсент Ван Гог в писмо до брат си

Градът не съществува
освен там, където едно чернокосо дърво се
появява като труп на удавена жена в горещото небе.
Градът мълчи. Нощта кипва със седем звезди.
О звездна звездна нощ! Ето така
искам да умра.

Движат се. Всички са живи.
Дори луната се издува в своя оранжев сърп
за да избута децата, като бог, от своето око.
Старата невидима кобра поглъща звездите.
О звездна звездна нощ! Ето така
искам да умра:

в това препускащо чудовище на нощта,
всмукана от огромния дракон, да се измъкна
от живота си без флаг,
без тумбак,
без вик.

 

Боса  

Да ме обичаш с моето перчене
означава да обичаш дългите ми загорели крака,
прекрасните ми, изящни като лъжици
и стъпалата ми, тези две деца
оставени да играят навън голи. Интригуващите места,
моите пръсти. Вече развързани.
И освен това да гледаш ноктите на краката ми и
всичките десет части, коренче по коренче.
Всички възторжени и диви, това малко
прасенце отиде до пазара а другото малко прасенце
остана тук. Дълги загорели крака и дълги загорели пръсти.
Останалото, скъпи мой, жената
нарича свои тайни, малки къщи,
малки езичета, които ти разказват.

Няма никой освен нас
в тази къщичка на брега.
Морето носи звънче на пъпа си.
И аз съм твоето босоного момиче
за цяла седмица. Интересуваш ли се от наденички?
Не. Не би предпочел и скоч?
Не. Всъщност ти не пиеш. Ти ме
изпиваш. Чайките убиват риба,
крещят наоколо като тригодишни.
Сърфът е наркотик, зове
аз съм, аз съм, аз съм
цяла нощ. Боса,
барабаня напред назад по гърба ти.
На сутринта тичам от врата на врата
в къщата и играя на гоненица.
Сега ме хващаш за глезените.
Сега си проправяш път нагоре по краката ми
и ме пронизваш в знака на моя глад.

 

 

Ана, която беше луда

Ана, която беше луда,
нося нож под мишницата
и изправя ли се на пръсти пиша послания.
Да не би да съм някаква инфекция?
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли изкривих звуците?
Аз ли ти заповядах да слезеш от прозореца?
Прости, прости.
Кажи, че не съм.
Кажи не.
Кажи.

Говори ми думи на Дева Мария във възглавницата.
Приюти ме длъгнеста дванайсетгодишна
в хлътналия си скут.
Шепни ми като лютиче.
Яж ме. Изяж ме като пудинг с крем.
Вземи ме при теб.
Вземи ме.
Вземи.

Дай ми доклад за състоянието на душата ми.
Дай ми подробно становище за моите действия.
Дай ми отровна билка и ме остави да я слушам.
Сложи ме в стремето и доведи група туристи.
Подреди греховете ми в списъка за покупки и ме остави да ги купя.
Аз ли те накарах да полудееш?
Аз ли увеличих звука в слушалките и ти пуснах вътре сирени?
Аз ли отворих вратата на мустакатия психиатър
който те изтика навън като златна количка на колелца?
Аз ли те накарах да полудееш?
От гроба, пиши ми, Ана!
Ти не си нищо друго освен прах но въпреки това
извади Паркера, който ти подарих.
Пиши ми.
Пиши.

 

 

Отчаяният

Кой е той?
Релсов път водещ към ада?
Скършване като треска от мебел?
Надеждата която внезапно превзема помийната яма?
Любовта която се процежда през решетката като пясък?
Любовта която повтаряше завинаги, завинаги
и после те прегази като камион?
Молитва ли си, която се слива с радио реклама?
Отчаян,
аз не те обичам особено.
Ти не подхождаш на дрехите нито на цигарите ми.
Защо се настани тук
огромен като танк
прицелен в половината ми живот?
Не можа ли да отидеш и да се слееш с дървото
вместо да се настаниш тук в моите корените
и да ме насилиш да изляза от живота, който водих
когато до този момент това беше коремът ми?

Е, добре!
Взимам те с мен в пътешествието
в което от толкова много години
ръцете ми са безмълвни

 

 

Прилеп

Ужасяващата му кожа
разтегната от някакъв майстор
прилича на моята, тук между пръстите
нещо като мрежа, нещо като жаба.
Разбира се, когато се родих лицето ми беше мъничко
и преди да се родя, разбира се, умеех да летя.
Не добре, ако нямате нищо против, само воал от кожа
между ръцете и кръста ми.
Също така, летях нощем. За да не бъда видяна
защото ако ме видеха, щяха да ме свалят долу.
През август, вероятно, когато дърветата стигаха до звездите
летях от листо на листо в плътния мрак.
Ако ме беше уловил с фенера си
щеше да видиш розово тяло с крила,
извън, извън корема на майка й, ятата, всички дрезгави
и прегракнали пикиращи над къщите.
Затова кучетата в твоята къща ме душат.
Те знаят, че съм нещо, което трябва да уловят
някъде в гробището вися с краката нагоре
като несполучливо виме.

 

В компанията на ангелите

Бях уморена да бъда жена,
уморена от лъжиците и пощата,
уморена от устата и гърдите си,
уморена от козметиката и коприните.
Все още имаше мъже, които сядаха на масата ми,
наобиколили купата, която им поднасях.
Купата беше пълна с пурпурно грозде
и мухите кацаха вътре заради уханието
И дори баща ми идваше с белите си кости.
Но аз бях уморена от половете.

Миналата нощ сънувах сън
и му казах..
“ Ти си отговорът.
Ти ще надживееш съпруга ми и баща ми.”
В този сън съществуваше град изграден от вериги
където Жана беше оставена да умре в дрехи на мъж
и природата на ангелите беше станала необяснима
двамата представляваха еднакви същества,
едното с нос, другото с ухо в ръката си,
едното дъвчеше звезда и записваше орбитата й,
всяко беше като поема която се подчинява сама на себе си
и изпълнява функциите на Господ
отделно от хората.

“Ти си отговорът”,
казах и влязох,
легнах до портите на града.
После затегнаха веригите около мен
и аз загубих нормалния си пол и последния си аспект.
Адам беше от лявата ми страна
а Ева от дясната,
и двамата напълно несъвместими със света на здравия разум
Заедно помахахме с ръце
и тръгнахме под слънцето.
Вече не бях жена,
не бях нито едното, нито другото.

О, дъщери на Йерусалим,
царят ме въведе в своята стая
Аз съм черна и съм прекрасна.
Освободиха ме и ме съблякоха.
Нямам нито крака, нито ръце.
Цялата съм само кожа като риба.
Вече не съм жена повече
отколкото Христос беше мъж.

 

Кураж

Виждаме го в малките неща.
В първата стъпка на детето,
величествена като земетресение.
Първият път, когато се качи на велосипед
и се преобърна на тротоара.
Първият бой, когато сърцето ти
тръгна да пътешества съвсем само.
Когато ти казаха, че си ревльо,
или бедняк, или дебелак, или побъркан
и те превърнаха в чужденец
и ти изпи тяхното LSD хапче
и го премълча.
По-късно,
когато се изправи с лице срещу смъртта от бомбите и куршумите
не го направи с транспарент
направи го само със шапка,
за да покриеш сърцето си.
Ти не погали слабостта в теб,
но тя беше там.
Куражът беше малък въглен
който ти продължи да преглъщаш.
Когато любимият те спаси
и умря вместо теб,
неговият кураж не беше кураж,
а любов; любов обикновена като пяна за бръснене.
По-късно,
когато изпита огромното отчаяние,
направи го съвсем сам,
прие да ти прелеят огън,
откъсна струпеите от сърцето си
и го изстиска като чорап.
После, сроднико, ти поръси с пудра тъгата си
изтърка й гърба
зави я с одеялото
и след като беше поспала
тя се събуди в крилата на розите
и се преобрази.
По-късно,
когато срещнеш старостта и естественото й заключение
твоят кураж все още ще личи в малките неща,
всяка пролет ще бъде сабя, която наточваш,
онези, които обичаш ще изгарят в треската на любовта
а ти ще се пазариш с календара
и в сетния миг
когато смъртта отвори задната врата
ще нахлузиш домашните чехли
и ще си отидеш.

Както е писано

Земя, земя,
качени на твоята въртележка
препускаме към края си
право към корените
сгъстяваме океаните като сос
и се разлагаме в пещерите ти
а ти се превръщаш в клоака.
Дърветата ти са гърчещи се столове.
Цветята ти вият в огледалата си
и ридаят за слънце без маска.

Облаците ти носят бяло
и се опитват да станат монахини
шепнещи молитви към небето.
Небето е жълто в своята жълтеница
и вените му се изливат в реките
където рибите коленичат
за да поглъщат коси и очите на кози.

В крайна сметка, бих казала
светът се задушава.
И аз, в леглото си всяка вечер
слушам моите двадесет обувки
и разговарям за това.
А луната
под тъмната си качулка
излиза от небето всяка нощ
с гладната си уста
за да смуче моите белези.

 

 

Музиката плува обратно към мен  

Почакай, Мистър. Кой път води към дома?
Те изгасиха светлината
и тъмнината се раздвижи в ъглите.
В тази стая няма пътни знаци,
четири дами, над осемдесетте,
с памперси, всяка една.
Ла, ла, ла, о, музиката плува обратно към мен
и мога да почувствам мелодията, която свириха
в нощта когато ме оставиха
в частната институция на хълма

Само си представи. Радиото свири
и всеки един тук беше луд.
Харесваше ми и танцувах в кръг.
Музиката се разлива върху чувството
и по странен начин
музиката вижда по-добре от мен.
Имам предвид, че помня по-добре;
помня първата си нощ тук.
Беше убитият студ на ноември;
дори звездите бяха закъсали в небето
и тази луна твърде ярка
се опитваше да ме набучи между решетките
с музиката в главата
забравих всичко останало.

Те ме заключиха в стола в осем сутринта
и никакви знаци които да указват пътя
само радиото удряше само себе си
и песента която помни
по-добре от мен. О, ла, ла, ла,
тази музика плува обратно към мен.
Нощта в която дойдох танцувах в кръг
и не ме беше страх.
Мистър?

 

Повече от мен самата

Не че беше прекрасно,
но в крайна сметка то имаше
определено чувство за ред в себе си;
нещо което си заслужаваше да научиш
в този тънък дневник на моето съзнание
в прочутите цитати на изгнанието
където счупеното огледало
или моята собствена егоистична смърт
ме гледаха втренчено..
Пробих дупка в собствената си глава
беше от стъкло, бокал обърнат навътре
това малко нещо
да вилнее в твоята глава.
Първоначално беше лично.
После стана повече от мен самата.

 

Дрехи

Сложи си чиста риза
преди да умреш, беше казал някакъв руснак.
Да не е нещо с лиги, моля,
без петна от яйца, без кръв,
без пот и сперма.
Искаш ме чиста, Господи,
и аз ще опитам да се подчиня.

Шапката, с която бях на сватбата си
става ли?
Бяла, широка, с малък букет изкуствени цветя.
Старомодна, стилна колкото дървеница,
но приляга да умреш в нещо носталгично

И ще избера ризата,
с която ремонтирам
изпирана хиляди пъти, разбира се
с петна от всяка жълта кухня, която съм боядисвала.
Господи, не би имал нищо против да взема всичките си кухни, нали?
Те подслоняват семейния смях и супата.

А що се отнася до сутиена
(нужно ли е да го споменаваме?),
черният с подплънките, който любовникът ми унижи,
когато го свалих.
Той каза: „Къде отиде всичко?”

И ще облека
майчинската риза от деветте си месеца
прозорец за любовта корем
която позволяваше на всяко бебе да се появява като ябълка
и водите да изтекат в ресторанта
със суматохата, в която искам да умра.

А за бельо ще сложа белите памучни
къси гащи от моето детство
защото такова беше авторитетното мнение на майка ми
добрите момичета носят само бяло памучно бельо.
Ако майка ми беше жива да види
сигурно щеше да залепи обява :ТЪРСИ СЕ в пощата
заради черното, червеното и синьото, което носих.
Но, аз не бих имала нищо против
да умра като добро момиче
което ухае на Клоракс и Даз
на шестнайсет и в панталони
бих умряла пълна с въпроси.

 

Нейният вид

Излязох навън, обладана вещица
ловувах черния въздух, по-смела през нощта
мечтаех за злини, бях застанала да стопирам
от другата страна на безличните къщи, светлина до светлина
самотно нещо, с дванадесет пръста, обезумяло.
Такава жена не е жена, донякъде.
Аз съм от нейния вид.

Открих топлите хралупи в дърветата,
напълних ги с тигани, формички, етажерки,
гардероби, коприни, неизброими вещи;
приготвих вечерята на червеите и на елфите;
виейки, подреждах редиците.
Такава жена е неразбрана.
Аз съм от нейния вид.

Возих се в твоята карета, шофьор
размахвайки голите си ръце към отминаващите градчета
научавах последните светли маршрути, ти, който оцеляваш,
където твоите пламъци още хапят бедрата ми
и ребрата ми хрущят където колелата ти завиват.
Такава жена не се срамува да умре.
Аз съм от нейния вид.

Стара

Страх ме е от игли.
Уморих се от гумените чаршафи и тръбички.
Уморих се от лица, които не познавам
и мисля, че сега започва смъртта.
Смъртта започва като сън,
пълен с обекти и със смеха на сестра ми.
Млади сме и вървим пеша
и берем диви боровинки
по целия път до Дамарискота.
О, Сюзан, изкрещява тя,
накапала си новия си корсаж.
Сладостен вкус -
устата ми е толкова пълна
и синята сладост тече навън
по целия път до Дамарискота.
Какво правиш? Остави ме на мира!
Не виждаш ли, че сънувам?
В съня си човек никога не е на осемдесет.

 

 
Клетва срещу елегии

О, любов, защо спорим така?
Уморих се от религиозното ти говорене
и също, уморих се от цялата тази смърт.
Те отказват да чуват,
така че, остави ги.
Извади стъпалата си от гробовете,
те са заети да бъдат мъртъвци.

Все трябваше да обвиняваме някого:
последната празна бутилка твърд ликьор
избледнелите нокти и перата от пилета
залепнали в калта пред задната врата,
червеите, които си живееха под ухото на котката
и тънкоустият проповедник
който отказваше посещения
с изключение на онзи шибан ден
в който дойде влачейки краката си из двора
в търсене на изкупителната жертва.
Аз се скрих в кухнята под парцалите.

Отказвам да запомня смъртта.
И смъртта се отегчава от всичко това.
Но ти – ти продължавай,
върви, върни се там долу
в гробището
легни, където смяташ, че са лицата им
и отговаряй отново на твоите стари лоши сънища.

 

Стаята на моя живот

Тук,
в стаята на моя живот
предметите продължават да се променят.
Пепелници, в които плача
страдащият брат от дървените стени
48-те клавиша на пишещата машина
всеки от тях око, което никога не се затваря
книгите, всяка участничка в конкурс за красота
черният стол, кучешкият ковчег направен от Ногъхит
дупките в стената
чакащи като хралупа на пчели
златната постелка
разговорът между петите и пръстите
огнището
ножът, който чака някой да го вдигне,
диванът, изтощен като курва,
телефонът
двете цветя, които са пуснали корени едно в друго
вратите
които се отварят и затварят като миди
лампите
пронизващи ме
осветяващи мръсотията и смеха.
Прозорците,
изгладнелите прозорци
които забиват дърветата като нокти в сърцето ми.
Всеки ден храня света навън
въпреки че птиците експлодират
наляво и надясно.
Храня и света вътре
предлагайки на бюрото малки бисквитки.
Обаче, нищо не е каквото изглежда.
Моите предмети мечтаят и носят нови костюми,
принудени изглежда от всички думи в ръцете ми
и от морето което разбива вълните си в моето гърло.

 

Убивайки любовта

Аз съм убийцата на любовта
Убивам музиката, която смятахме за толкова специална
която лумваше между нас отново и отново
Самоубивам се, където коленичих на твоята целувка
Промушвам ножове през ръцете

които от двама създадоха един
нашите ръце не кървят от това
Те лежат безмълвно в своето безчестие
Махам лодките от нашите легла
и ги потопявам, оставям ги да кашлят в морето
да се задушат в него и да потънат в нищото.
Натъпквам устата ти с твоите
обещания и те гледам
как ги повръщаш върху лицето ми.
Лагерът, който ръководехме?
Аз отрових лагерниците с газ
Сега съм сама със смъртта
отдалечавам се от мостовете,
превъртайки се като кутийка от бира хвърлена в баскетболен кош
Летя като самотна червена роза
оставяйки опашка
от самота
и въпреки това не усещам нищо
само летя и се въртя
вътрешността ми е празна
и лицето ми е бяло като стена

Да се обадя ли на погребалния агент?
Той би могъл да сложи мъртвите ни тела в малка розова кутийка
онези тела от преди
и някой може би ще изпрати цветя
и някой може би ще дойде да тъгува
и ще има некролози
и хората ще узнаят, че нещо е умряло
вече го няма, вече не говори, дори няма
отново да шофира и всички други неща.

Когато животът е свършил
онзи, заради който си живял
Ти къде да отидеш?

Ще работя нощем.
Ще танцувам в центъра на града
Ще нося прогарящо червено
Ще гледам Чарлз много внимателно
протърквайки дългите му крака от неон
И колите ще профучават край мен
Колите ще профучават
И няма да се чуе писък
от дамата в червена рокля
танцуваща на своя собствен остров
която се върти в кръг
танцува сама
докато колите профучават.

Превод: Мария Попова




Тагове:   поезия,   ан секстън,


Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: stasja
Категория: Изкуство
Прочетен: 424030
Постинги: 63
Коментари: 111
Гласове: 3554