Джулиан Барнс ме предупреди още по телефона: "Най-добре да дойдеш на 12 декември. Тогава няма да мърдам от къщи". И внезапно, снишавайки глас, добави: "Чакам две гъски, ще ги докарат от провинцията". Аз, пообъркан: "Живи гъски, ли?" Той, очарователен: "Докато си говорим, са живи, даже са в прекрасна форма, разхождат се и крякат в тревата на Мидлендс. Но на 12-и вече ще са мъртви". Казва ми го с невъзмутимостта на таен агент от Британските служби, който е програмирал, в точно определен час на Биг Бен, ликвидирането на някой чужд шпионин.

Така че в уречения ден по обяд аз пристигнах пред неговата къща от червени тухли, в един покрит със зеленина квартал, северозападно от Лондон. Черният кабриолет ме свали точно пред вратата му. Той наблюдаваше зад вратата - висок, рус и изправен, като някой гвардеец. Когато отвори, почувствах, че е леко разочарован. Въпреки нашето приятелство, което датира от излизането на "Папагалът на Флобер" през 1986 г., появата ми не го зарадва много: явно би предпочел да бяха двете гъски. Подобно на героите от своите романи Барнс е възхитителен, но обзет от натрапливи идеи младеж. "От страх да не ги изпусна, не посмях да изляза цяла сутрин"- сподели той. Ще отида да взема нещо за хапване. Ако звъннат, ти отваряш, подписваш фактурите, благодариш, взимаш гъските и ги слагаш в кухнята". И без да се обръща, той изчезна по тихото Дармът Авеню. Имах чувството, че против волята си съм станал съучастник в съмнителна сделка, какво ти, направо в убийство.

Възползвах се от отсъствието на своя домакин, за да пошпионирам и съвсем без угризения разгледах къщата с лакиран паркет, в която живее от двайсет години. Долу - голям хол, на чиито стени съжителстват всякакви стилове - китайски тапет, дървената колона от пакистанска джамия, зеленикавосива врата, купена в Раджастан; всичко това в съчетание с едно пиано и купища дискове: Моцарт и Хайдн, Армстронг, Бийтълс. По един остъклен коридор се стига до разположения на полегат наклон двор, из който тичат малки сиви лисици, а след това и до зеленчуковата градина, където Джулиан Барнс отглежда плодове и зеленчуци за своите консерви, за шотландските глухари, ястията със задушено месо и пикантните сосове. В кухнята намираме "French provincial cooкing" на Елизабет Дейвид и "Simple French Food" на Ричард Олни. Пак на сутерена се намира бюрото на съпругата му Пат Кавана, която е и негов литературен агент. Всъщност тази бездетна двойка не е искала да създаде нищо, освен семейство от книги; едно динамично, блестящо и прекрасно развиващо се потомство.

Тъй като гъските и Джулиан Барнс явно доста ще се забавят, решавам да се кача на първия етаж. Това е запазената територия на автора на "Англия, Англия". В средата на просторната библиотека царува масивна маса за билярд - четири на два метра - която е стоварила цялата си тежест - тон и половина - върху осем крехки крака. Преди майсторските игри с Мартин Еймис, Джулиан Барнс често "воюваше" на нея. Днес предпочита да играе сам. Встрани от билярдната маса е бюрото му, оградено от пълната колекция на "Oxford English Dictionary" (през 70-те години той е един от най-добрите му лексикографи (от A до G). В един ъгъл виждаме портрет на неговия учител Гюстав Флобер, нарисуван от Хокни и, изтръгнат от земята на отдалечена френска провинция, стар надпис, изрисуван на ръка: "Възсядане на бик, петнадесет франка и петдесет". Несъмнено в това има някаква символика.
Долу вратата изскърцва. Слизам бързо. Джулиан Барнс влиза много натоварен. "Гъбена супа, тутманик с подправки, плодове, устройва ли те?" Отговарям утвърдително. "А гъските?" пита той. Налага се да му съобщя лошата новина: в двора има лисици, но двете гъскоподобни още не са дошли. Трябва да се се изгубили в Лондон. Намръщване.

Сядаме на масата. За да го разсея, подхващам темата за великолепния му нов роман "Десет години по-късно".
(През 1992 г. Джулиан Барнс издаде романа "Любов и т.н." В него Стюарт, доста суховат човек, се оженва за реставраторката на картини Джилиан. Веселякът Оливие, най-добрият приятел на Стюарт и кум на неговата сватба, се влюбва в Джилиан, но отказва да пристъпи към действие, преди тя да се разведе. Този блестящ британски водевил впечатлява с оригиналната си форма: Барнс всъщност кръстосва монолозите на тримата протагонисти. Като актьори на сцена, обвиняеми на скамейката или марионетки, движени от невидим демиург, Джилиан, Стюарт и Оливие се обръщат направо към читателя, за да се оправдаят и да го спечелят на своя страна. "Любов и т.н." пожъна голям успех в Англия, но и във Франция, където Марион Верно го качи на екран, с участието на Шарлот Гинсбург, Иван Атал и Чарлс Бърлинг.) "Никога не съм мислил, че някой ден ще напиша продължение на този роман, макар че краят му остана отворен", казва Барнс, кусайки съсредоточено гъбената си супа. "Но явно читателите ми не бяха на същото мнение. Не можех да се помръдна, нито да изнеса някоя лекция без да ме попитат какво ще стане с героите ми. В Англия искаха Джилиан да спаси брака си със Стюарт. Във Франция, тъкмо обратното: уверяваха ме,че Джилиан ще скъса със Стюарт и ще тръгне с Оливие. Бях много раздразнен от тези коментари, които, без мое съгласие, продължаваха собствената ми книга. Никога не ми се беше случвало нещо подобно. Така че, десет години по-късно, реших отново да се заема с тази история и да тласна още по-напред структурата на творбата, която се състои в това моите герои да задават въпроси на читателя и дори да го молят за съвети как да постъпят."

Дяволското трио вече е минало четирийсетте. Стюарт в крайна сметка се развежда с Джилиан, която се омъжва за Оливие. Раждат им се две дъщери. Джилиан продължава да реставрира картини, а Оливие е безработен. Двойката живее във Франция, която прекосяват с едно Пежо 405, а после се връщат в Англия, където открито се отегчават: "Сексуалният ни живот, въздъхва Джилиан, е приятелски". От своя страна, Стюарт заминава за Съединените щати, където забогатява, жени се повторно, сваля килограми, спортувайки активно, и се развежда повторно. Връща се в Лондон посребрен и с една-едничка цел: да спечели отново Джилиан. Стратегията му е основана на услужливостта. Той приютява малкото семейство в своя дом, грижи се прекрасно за двете момиченца, Мари и Софи, наема Оливие в компанията си и помага на Джилиан да прибира масата, особено след като Оливие си легне. Дали Стюарт ще успее да спечели сърцето на своята бивша жена? Както и в "Любов и т.н.", развръзката остава отворена. Достатъчно отворена, за да има трети епизод през 2012 г.; за да се превърне "Любов и т.н." в един безкраен роман. "Ако Бог ми даде живот, подхвърля Джулиан Барнс с усмивка, "ще направя портрет на триото на петдесет. Ивлин Уо твърди, че геният на Пи Джей Уотърс се е състоял в това, че той не е убил никой от своите герои". Аз пък, за малко щях да убия г-жа Уайът, майката на Джилиан, но си забраних. Все още имам желание да слушам думите на героите си, да ги виждам живи. Ако знаеш колко приятно и освобождаващо е да се правиш, че изчезваш в собствената си книга, в която героите сякаш съществуват от само себе си..." "Десет години по-късно" не е само един изключително проницателен, психологически роман за съблазънта, паметта на чувствата и любовта в семейството ("Англосаксонците вярват, че любовта е съвместима с брака, заявява Барнс, докато французите, по-прозаични и по-буржоазни, се обединяват зад това да имат положение в обществото, деца и любовница"), но и, за наше щастие, превъзходно творение ала Джулиан Барнс. Откриваме стила на писателя, създал "Папагалът на Флобер" по неговия ироничен хумор, по прекрасното му коварство, по съвършеното владеене на екстравагантността и, преди всичко, по отклоненията му. Понеже Барнс е дигресивен, както Брак е кубист, Бретон - сюрреалист, а гъската - с плавателна ципа на краката.
В "Десет години по-късно" ще научите рецептата на сандвича с масло и пържени картофи, къде се произвежда бирата Skullsplitter, чийто вкус напомня на кейк с грозде, какво означават символите AQA и TRM, как се ловят раци и защо прасетата страдат от анорексия. Изкуството да преминава някак тихомълком от петела към магарето или от папагала към гъската може да се открие във всички книги на Барнс. "Имаше време, когато слагах вътре много неща", признава той. "Страхувах се, че ще ме помислят за недостатъчно интелигентен, за недостатъчно образован. След това се успокоих. Но отклонението си остава за мен двойно удоволствие от една техника. Когато, например, описвам свойството на някои раци, след като са им откъснали щипката, за да им пораства нова, по-голяма, то е, за да покажа паралела с хората, чиято обсебеност прилича на израстък и в крайна сметка нарушава равновесието им".

А фикс-идеята на Джулиан Барнс - Бог знае, че сънародниците му го упрекват за това - е Франция. Той изпитва към нея прекомерна любов. Впрочем този месец в Лондон той публикува сборник с хроники, в които става въпрос за Трюфо, за френската песен и за колоездачната обиколка на страната. Озаглавил го е "Something to declare", припомняйки за Джефри Брейтуейт, доктора от "Папагалът на Флобер", който декларираше на британската граница страстта си към автора на "Саламбо", сякаш ставаше въпрос за кашон с бордо. "Тук мразят жабарите, казва той, не престават да заклеймяват любовта ми към Франция. Особено когато има някакъв конфликт. Нека припомня, че от военна и политическа гледна точка Англия е петдесет и първият щат на Съединените щати. Принадлежа на нация, която обича идеята за войната, смята, че мирът предразполага към сънливост, а сънливостта пречи на успеха. Тони Блеър влезе вече четири пъти във война, това си е рутина. С него лейбъристите се превърнаха в консерватори, с тази разлика, че са малко по-малко нечестни и не са така непохватни. Франция, от своя страна, се противопоставя значително по-добре на американизацията на света. И е много по-гостоприемна към чуждите писатели. Анита Брукнър ми каза наскоро: "Единствени французите се интересуват какво се пише." От доста време, например, аз вече не чета английските критици. Те могат да пишат само "харесва ми" или "не ми харесва", а след двайсет години работа, съм минал възрастта, когато можеш да се радваш на нарцисизма или на мазохизма. Няма статия, излязла тук, която да ми е била от полза, да ми е обърнала внимание на нещата, които съм подминал в писането си. Представи си, една университетска преподавателка отказа да напише рецензия за "Десет години по-късно" в "Таймс" под претекст, че, дръж се да не паднеш, съм защитавал насилието". Една необходима защита е да не четеш британската преса...

Що се отнася до литературната действителност, Джулиан Барнс негодува срещу Новите пуритани ("Това не е движение, това е антология на посредствеността. Тя събира млади хора, които не работят нищо, казват "не" на всичко и ръководят писането със скръстени ръце") и спасява само таланта на Зейди Смит и първия й роман " Усмивките на вълка": "На двайсет и една години тя все още вярва, че най-добрият начин да опишеш света минава през романа, а това ме развълнува. Нейният роман дръзва да обрисува обществото много по-пространно, отколкото го прави английският роман обикновено. Тя притежава необикновен талант и съм възхитен от това, че успехът не я е променил."
Мрачен и влажен, денят се смъква над поляните и приземните етажи на Дармът Авеню. Изведнъж на вратата се позвънява. Настоятелно, почти заплашително звънене. Звънене на ловци. Джулиан Барнс скача от мястото си и се връща ликуващ. "Гъските ми!" Той поставя с вниманието на свещенослужител двете плаващи птици на кухненската маса. Те са мъртви, но големи. "Не ми остава друго, освен да ги напълня. Да знаеш, доста работа си е това". Аз го успокоявам: до Коледа има още време. "Не става въпрос за Коледа, отвръща ми той, сякаш говори на някакъв невежа, а за Флобер. Днес се навършват 180 години от рождението му. Тъкмо затова те помолих да дойдеш на 12 декември. Всяка година на тази дата събирам у дома приятели на вечеря."

И тъкмо по този начин, според ритуал, който би се понравил на автора на "Мадам Бовари", най-флоберовският от достойните за Негово Изящно Височество, единственият типичен англичанин и уникален франкофил готви гъска в едно лондонско предградие, в чест на Нормандския булимик, за шепа спиритисти, събрани от величието на учителя и от мисълта за вечното присъствие на смъртта.

Разговора води Жером Гарсен
Преводът е направен по Le Nouvel Observateur, 3-9 janvier 2002
Преведе от френски Стефка Паунова
Източник: Литературен вестник
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------


Джулиан Барнс е определян е като един от "златната тройка" на съвременната британска проза. Роден е през 1946 г., възпитаник на Оксфорд. Той е и  лексикограф, литературен, телевизионен и кулинарен критик, есеист, преводач от френски. Кавалер е на френския Орден за литература и изкуство.
Придобива световна слава с "Папагалът на Флобер", който излиза през 1984 г.  През 1990 г. посещава България, а през 1992 пише "Бодливо свинче", в която разказва за събитията в страната в началото на прехода. На български език освен "Папагалът на Флобер", са преведени и "Лимони на масата", "История на света в 10 и половина глави", "Артър и Джордж", „Няма нищо страшно”, „Пулс” и най-новата – „Предчуствие за край”, за която през 2011 г. Барнс получи престижната награда „Букър”.