Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2015 23:37 - E. Л. Доктороу: Писането е приемлива форма на шизофрения
Автор: stasja Категория: Изкуство   
Прочетен: 1407 Коментари: 1 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

На 84 години си отиде един от най-влиятелните съвременни американски писатели - Е. Л. Доктороу. Той беше един от малкото автори, които в продължение на десетилетия се радваха както на силни продажби, така и на положителни ревюта от страна на критиците. Ще бъдат запомнени книгите му „Рагтайм“ и „Били Батгейт“. Представяме ви интервю на Доктороу, дадено за елитарното издание „The Paris Review“, публикувано зимата на 1986 г.

-----

Веднъж казахте, че най-трудното нещо за един писател е да напише обикновена домакинска бележка или инструкции за готвач. Защо е така?
-    Това, което исках да напиша веднъж, е бележка до учител, на когото да обясня защо дъщеря ми, Каролайн, не е била на училище. Тя беше тогава във втори или трети клас. Каза ми, че се нуждае от такава бележка. Дори беше съобразителна – подаде ми тефтер и молив. Написах датата, след което „Уважаема г-жо… моята дъщеря Каролайн…“. Тогава спрях. Естествено, че е моята дъщеря. Започнах отначало. „Причината за отсъствието на дъщеря ми вчера…“. Отново не ми хареса – прекалено рязко. Тогава чухме сигнала на училищния автобус, който тръгваше. Детето се паникьоса, бяхме заобиколени от смачкани листа. Съпругата ми повтаряше „Не мога да повярвам, не мога да повярвам“. Взе ми тефтера, надраска нещо набързо и проблемът се реши. Това беше просветляващо преживяване. Писането е невероятно трудна дейност, особено в кратка форма.

За кое започвате да пишете първо – за героите? Често сте казвали, че предпоставките са най-важни. Какво имате предвид?
-    Може да бъде всичко. Глас, образ, идея. При „Рагтайм“ бях отчаян, трябваше да напиша нещо. Стоях в тогавашния си дом и гледах стената. Изведнъж реших да започна да пиша за тази стена. Ние, писателите, имаме такива дни понякога. След това започнах да пиша за сградата, чиято част е стената – издигната през 1906 г. Тогава започнах да си представям обстановката през 1906 г. и умът ми се проясни. Всичко дойде от отчаяние и няколко образа. При „Езерото на Гмурците“ пък усетих силно усещане за принадлежност към място, след като се върнах отново в планините Адирондак след толкова години.

Имате ли всеки път идея как ще свърши книгата ви?
-    Не. Не работя винаги рационално. Трудно е за обяснение. Намерил съм едно обяснение, което виждам, че се харесва на хората. Сякаш шофираш през нощта. Не виждаш по-далеч от светлините на фаровете, но пак можеш да стигнеш докъдето искаш.

Променяте ли се и вие като човек заедно с книгите си? Разказвачът в „Рагтайм“ е много по-различен от този в „Езерото на Гмурците“.
-    Предполагам е като актьор и неговата роля. Със сменянето на ролите и актьора се променя. Неговите маниери, физика, грим – всичко се променя.

Не се държите като героите си, нали?
-    Писането е приемлива форма на шизофрения. Можеш да се отървеш с ужасно много. Едно от децата ми веднъж каза: „Татко пак се крие в книгата си“. Стряскаща истина, но е истина.

В каква степен се изкушавате да промените историята? Все пак сте автор на художествена проза. Иска ли ви се да вземете историческите събития и да си поиграете с тях малко?
-    Е, това не е нещо ново. Шекспир си е играл с историята, Толстой също. Ние всички си мислим, че вселената е перфектна и винаги точна и по нея можем безпогрешно да си сверяваме часовниците. Но пространството е изкривено и може да се свива и разтяга. Когато президентът Рейгън каже, че „Вафен СС“ са не по-малко жертви от евреите, които са убили, това не е ли игра с историята? Или японците, които постоянно си пренаписват учебниците, засрамени от инвазията си в Китай и зверствата, извършени в Манджурия през 1937 г.? Оруел ни е научил – историята е бойно поле. Постоянно има сражения с различни победители. Историята е настоящето. Всяко поколение пише своята. Това, което остава, е митът. Митът може да бъде променян от всеки. Затова казвам, че всичко в „Рагтайм“ е действително. Доколкото за мен може да е вярно. Или с други думи – истинските герои в книгата не са Дж. П. Морган, Хенри Форд, Ема Голдман и т.н., а татко, майка, малко момче, малко момиче.

Колко опит трябва да има писателят? Трябва ли да започне като журналист, да бъде изпратен на война или нещо такова?
-    Говорите сякаш писателят има избор. Да работи тук, там, или да отиде на война. Повечето случаи са такива, че писателите нямат избор. Дали да са от средната класа в Америка или са изпратени в ГУЛАГ, опитът им е такъв и те работят с него. Аз съм един от поколението, което сякаш пропусна най-важните събития на времето си. Бил съм прекалено малък, за да си спомня ужаса на Втората световна война или за да бъда изпратен на фронта. Проследих всичко, свързано с Виетнам, но не го споделях. Винаги съм бил самотник. Затова, може би, съм съгласен с идеята на Хенри Джеймс. Той казва, че една жена, водила отшелнически живот, може да мине веднъж покрай казарма и да чуе виковете на войниците. След което е напълно способна да се прибере и да напише достоверен роман за живота в армията. Съгласен съм. Би трябвало да можем да гледаме от чужда гледна точка, да си представяме чувства и преживявания без самите ние да сме ги изпитали. Преподавателите казват – пишете за това, което познавате. Това е вярно, но пък как да знаеш какво знаеш, преди да си писал за него? Писането е знание. Какво е знаел Кафка за застрахователния бизнес? Това е глупав съвет. Все едно да се очаква, че отиваш на война, знаейки как да водиш война. Някои знаят, други – не. Преживял съм малко неща в живота си. Всъщност, даже ги избягвам. Преживяванията са лоши.

След като завършите книга, имате ли увереност в успеха й?
-    На този етап си инвестирал много време и усилия и си просто доволен, че всичко е приключило. Останалият свят те залива, умът ти става обикновен. Тревожиш се ще я публикуват ли издателите както трябва, ще я купи ли някой, ще направят ли добра корица, ще я отпечатат ли като хората, няма ли да ти бъдат нарушени авторските права. Тревожиш се за абсолютно всичко. Но независимо дали хората харесат или не харесат книгата, нищо не може да се сравни с процеса на написване. Това е, което ме връща обратно.

Колко време отделяте на писане?
-    Може да се каже, че работя по 6 часа на ден, макар действителното писане да отнема 15 минути, час или 3 часа. Никога не знаеш какъв ден ще бъде, просто искаш да постигнеш целта, която си си поставил. Аз се опитвам да събера максимално от книгата на една страница. Пиша така, че една страница е 600 думи. Ако напиша една страница – това е супер – работил съм цял ден. Ако напиша две – това е изключително. Но е риск да пишеш две, защото може на другия ден да нямаш какво да пишеш, да не се сетиш нищо ново.

Поставяли ли сте си цел да развиете стил, или книгите ви са органични, естествени?
-    Не искам стил. Искам книгата сама да открие себе си. Мисля, че в момента, в който писателят знае какъв е стилът му, той е приключил. Защото така си поставяш граници и чуваш собствения си глас в главата ти. На този етап е по-добре да затвориш магазина. Иска ми се да вярвам, че нямам стил. Имам книги, които намират собствения си глас. Не моят – техният. Ще имам тази илюзия, си мисля и се надявам, до края.

Имали ли сте чувството, че понякога губите история, когато я разкажете на някого преди да сте я написали?
-    Да. Да говориш за една история е да я пишеш. Изпращаш я във въздуха и вече я няма.

Значи никога не разказвате нещо интересно, за което мислите да пишете, на вечеря например?
-    Понякога човек иска да се покаже. Моментът е такъв, искаш да впечатлиш. Затова взимаш нещо лично и го представяш на масата на вечеря. Но това е краят с него. Приключи, отиде си. Безотговорно действие е, знам. Може би си решил, че не го харесваш толкова или пък че не ти трябва много. Защото всички ние имаме истории, които са по-ценни, ако никога не ги използваме. Но като цяло е по-добре да си държиш езика зад зъбите.

Значи сте скучен човек на масата, след като си пазите всички тези невероятни разкази за себе си.
-    Да, но пък така никога няма да знаете кога ще извадя тежката артилерия.

Източник: skif.bg





Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. natali60 - чудесно интервю
23.07.2015 10:41
Поздрави! :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stasja
Категория: Изкуство
Прочетен: 291919
Постинги: 63
Коментари: 111
Гласове: 3545