B свое разследване от 18 декември в. “168 часа” доказа, че залавянето на Васил Левски преди 140 г. не е резултат от срещата му с две заптиета на Пази мост по пътя за Къкрина. За целта бяха използвани топографски и картографски способи. С тях бе установено, че от моста е нямало достатъчно видимост и е било невъзможно заптиетата да проследят движението на Левски след срещата им с него.

Това означава, че залавянето на Апостола не се дължи нито на негова небрежност или самонадеяност, нито на злощастна случайност.

Така остава в сила станалата традиционна историческа версия, че Левски е заловен, защото е бил предаден. Обезсмислят се изводите в един куп книги и статии, излезли в последните 20 години с цел да опровергаят тезата за наличие на предател. В последния си брой на 2012 г. “168 часа” очерта кръга на възможните предатели на Левски и описа петима от тях. Днес продължаваме темата с шестия и най-вероятния - поп Кръстьо Никифоров.

Поп Кръстьо намразва Левски на 14 август 1872 г., когато в Ловеч е убит младият слуга Стойчо Гиргинов. Убиецът е Левски.

Апостола и Вутьо Ветов от Видраре влизат по пладне в дома на Денчо Халачев да вземат пари за организацията. Той все обещавал да даде за делото, но се извъртал. Сега те са решени да го принудят да плати.

Облечени са като арнаути, а Вутьо носи пушка и “шестак” (6-заряден револвер). Вътре няма никого. Двамата трошат вратите и раклите да търсят пари, но намират само 1400 гроша. Затова решават да чакат Денчо и да го притиснат за обещаната сума.

Но вместо чорбаджията влиза слугата, вижда Вутьо и надава вик: "Тичайте, хора!" Двамата се сборват, Левски се спуска да помага и пада в суматохата, а слугата го хваща за гърлото.

Левски си дава сметка, че крясъците са привлекли хора около къщата, ще дойде и полиция. За да усмири слугата и да го сплаши с оръжие, той вади кама и го бодва с нея. Но онзи почва да крещи повече и да стиска Левски още по-здраво. Следва втори, вече силен удар с камата. Младежът отпуска ръце, Левски се откопчва и двамата с Вутьо изскачат навън. Левски крещи нещо на турски и размахва окървавената кама. Насъбралата се тълпа се пръска и те се укриват, като създават и първоначалното впечатление, че са турски разбойници.

Престъпление, грешка, грях

Според някои изследователи това изглежда като убийство при самозащита. Левски се бори с младежа и гледа само да се отскубне, затова не използва оръжие. После прибягва до него, но не за да убие. Едва когато няма друг начин да се спаси, Левски нанася смъртоносен удар.

Слугата е невъоръжен, но пък и Левски не се е въоръжил с цел да убие именно него. Той от години се движи постоянно с пищов и кама. Така че предумишленото убийство се изключва. Слугата е 24-годишен здравеняк и е стискал силно гърлото на Левски. Въпреки това той не вади камата от страх да не бъде удушен. Но когато паниката на слугата се смесва с болката от първото пробождане, ръцете му стягат хватката. Вече уплашен за живота си, Левски удря повторно.

Този случай се квалифицира като убийство без или при евентуален умисъл, извършено в резултат на превишаване пределите на неизбежната самоотбрана. Повечето обстоятелства утежняват вината на извършителя: взлом, кражба и употреба на оръжие срещу слугата въпреки численото превъзходство.

Един-два фактора са в полза на Левски и смекчават вината му: Вутьо не помага с нищо, Апостола от един момент насетне се бори сам за живота си и също е в състояние на афект. Вторият му удар с камата е конвулсивен и поради това е непремерен, тъй като Левски от доста време не е можел да си поеме дъх.

До края на живота си той е изтерзан от чувство за вина. Макар да е бил и в хайдушка чета, и в легията на Раковски, макар да е живял години наред в постоянна опасност за живота си и да е бил преследван, Левски не е убивал българин. Стойчо е единственият.

Апостола се разкайва за убийството пред Каравелов. Той го признава за единствен свой грях и получава опрощение за него в двете си последни изповеди пред свещеници - в Сопот и под бесилото в София.

Допуска се Левски да е убил слугата, за да не бъде издаден. Това обяснява сам той на Каравелов, такова е и мнението на повечето историци. Стойчо е познавал Апостола, защото по-рано е бил прислужник и в дома на Иван Драсов, член на комитета. Левски обаче се изплъзва и укрива години наред, без да убива всеки срещнат, който го е разпознавал. Няма защо да постъпва другояче точно в този случай. Откак е създал организацията и я ръководи, са извършени само 4 покушения, като едното - на Стоян Пенев - става без знанието на Левски.

“Ловешкото приключение” е ужасен провал. То уронва авторитета на Левски тъкмо когато срещу него се е надигнал бунтът на Димитър Общи и на комитетите в Тетевен, Плевен и др. Стига се до нечуваната дързост на куриера Анастас Попхинов, който пише на Апостола:

“Недеи ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги.”

За много историци акцията в Денчовата къща е първата от съдбоносните грешки на Левски, отвели го до бесилото. Според тях пътя към неговата голгота бележат не предателствата, а грешките на Апостола поради лоша преценка или от самонадеяност.

Убийството в енорията на поп Кръстьо стряска и възмущава ловчанлии и той е солидарен с тях. При това то е вече третото за няма и месец и на попа му идва много. На 21 юли по заповед на Левски е отрязана “една черна глава”. Дяконът Паисий, наместник на ловешкия митрополит, е уличен в измяна и Димитър Общи го екзекутира в Орхание. На другия ден той докладва за стореното в писмо до Левски:

“Посред нощта по 4 часа ударих черна душа владишка Дяконо шпионин! 2 часа живел па е пукнал сос 2 куршума сам го наранил.”

Само 5 дни по-рано в Лясковец е заклан Васил Козлев - ненавиждан местен чорбаджия и заклет враг на делото. Убийствата хвърлят поп Кръстьо в дълбок смут.

Той е уплашен от смъртната присъда над Паисий - духовник като него. Смята и че делото се извращава. Революционният терор и насилственото събиране на средства, за да се купува оръжие, според него се превръщат в самоцел.

Сред членовете на комитета в Ловеч поп Кръстьо е “най-издигнатият”. Като духовник той е външно смирен и особено предпазлив в обществените си изяви. Но в организацията, както уверява Захари Стоянов, е крайно предан и усърден и изобщо е “много развит човек”.

Кръстьо е син на свещеник, отначало се занимава с търговия и участва в борбата с гръцките владици. После е учител във Враца, оженва се там, запопва се и се връща в Ловеч.

Кръстьо Тотев Никифоров е умен и образован, влече го книжовната работа, пише стихове, отбира и от журналистика (както са я разбирали тогава) и замисля да издава вестник. Това кара Левски да го препоръча за списувател на Каравелов в Букурещ.

Попът има в биографията си и друг актив - бил е съратникна Раковски и пръв донася неговите съчинения в Ловеч. Това му печели уважението на Левски и голям авторитет в организацията. Той обаче е и самостоятелен в оценките си за хора и събития, не се влияе от авторитети и не им мълчи. Знае се например, че макар да е “чиракувал” при Раковски, е оспорвал открито неговите двойни дипломатически игри.

Участникът в легията Христо Иванов-Големия по-късно пише: “Поп Кръстьо беше при Раковски ученик и го издържаше Раковски, но каква благодарност - да отиде на Раковски, утваря му сандъка и му открадва парите... И го беше усадило на 3 г. сръбското правителство в Тепчидере със синджири. Чи по бомбардирането на Белград помолихме Раковски, че го освободи.”

Въпреки авантюрите на младини и най-вече заради църковния му сан поп Кръстьо еволюира като просветител и идеолог, не като боец и бунтовник. Той е касиер и председател на комитета, пише писма, държи парите и върши организационната работа, но не пипа оръжие и е чужд на насилието. Ето как той коментира арабаконашкия обир на хазната и убийствата на слугата Стойчо и на дякона Паисий в последните страници на своя требник. Те са писани в края на 1879 г. като самозащита срещу обвиненията в предателство:

“Тий като бяха чисти и мъдри хора и като знаяха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата до там? Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек, и който при зидъхванието си не изказа убийците ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива - Всичките тези глупости докараха работата до там, според Евангелието: "с каквато мяра мерите и на вас ще ви се отмери." Ако тези народодвигатели ся наемаха да събудят народа на въстание, то с обирание на къщи и хазни и с убиване на невинни хора ли трябваше да бъди? Или тий мислеха, че с това щат можат да набавят потребните на въстанието? Това може и едно малко дете да разбере, че е глупост.”

Когато Димитър Общи започва да издава, той сочи като главни комитетски дейци в Ловеч Марин Поплуканов и Димитър Пъшков. Те са арестувани на 30 октомври. Самият поп Кръстьо също е предаден от Общи, който обаче не знае името му и поради това турците погрешно отвеждат в София друг свещеник - престарелия поп Лукан. Като го вижда, Общи уточнява вида и възрастта на поп Кръстьо. А и турците бързо се убеждават, че старият поп не е съзаклятник. Следва телеграма до Ловеч да бъде арестуван поп Кръстьо.

Арестът е извършен на 18 ноември 1872 г. Тогава след изтезания попът се пречупва.

Преди тази дата той не може да бъде уличен в нищо. Затова някои историци му приписват едно подмамващо според тях писмо от ловешкия комитет. То е с дата 7 октомври и в него Левски е призован “да додиш да ся споразумейми какво и как има да работим”. Според други автор на това писмо е Марин Поплуканов. Така спорът кой е предателят на Левски се свежда до въпроса за авторството на писмото.

Иван Унджиев е искал от МВР графологична експертиза и тя е доказала, че писмото е на поп Кръстьо. Този извод обаче е контриран с обвинение към проф. Унджиев, че си служи с “милиционерски методи”, за да изкара попа предател.

Изводът на експертите обаче е включен в изданието на Унджиев за Левски от 1945 г. Да, към тази дата графолозите в МВР вече наистина се водят милиционери. Но експертизата е извършена по-рано - около или преди 9 септември 1944 г. - когато същите експерти са все още полицаи.

А и сам Левски е наясно кой е предателят. В отговора си от 12 декември, когато Поплуканов е вече в ареста и Левски знае това, той пише, че в Ловеч един член на комитета е извършил “предателство истинно и предателство без да ще, от страх”. “Ако на това се отречети и секи каже от Вас незнам, то аз знам и ще ви го кажя да го видити кои е”, пише Апостола.

Подозренията срещу попа са породени от факта, че той е арестуван и пуснат само след ден. А и вместо да продължат, арестите на издадените комитетски дейци се прекратяват. Властта възприема тактика на успиване.

Тя гледа да потули случая от чуждите посланици и да избегне международен скандал. Затова съдът над съзаклятниците заседава не в Цариград или Русе, не и в Търново, а в забутания град София, който е център само на санджак.

Арестите спират не защото софийският затвор се препълва, а защото властта няма интерес от “дело на века”. Тя хвърля сили за залавянето само на водача на съзаклятието, когото нарича Дяколевски.

Така става ясно защо ловешкият каймакам пренебрегва искането на София поп Кръстьо да й бъде доставен и защо тя сама се отказва от това искане 6 дни по-късно. Вече са в сила нови указания на началството да се заложи капан на Апостола. Поп Кръстьо е примамката в него.

Източник: www.24chasa.bg